Страната на обетованата земя

Тази седмица ще споделя впечатленията ми от посещението на свещената земя, която играе голяма роля в човешката история. Мястото, където са се зародили три от религиите по земята и където и до ден-днешен се води война между изтока и запада. Тук е толкова различно и имам толкова много впечатления, но ще се опитам да се вместя в нормално за четене количество текст.

Полетът ми до Тел Авив беше с прекачване в Истанбул. Аз за първи път напусках пределите на Европа и затова бях много развълнуван да видя нещо по-различно от стария континент. Летях с турските авиолинии, които за моя изненада предлагаха за ядене цяло меню за разлика от много други авиокомпании, които предлагат бисквитка или курабийка. От Истанбул не можах да видя много, защото не бях до прозореца, но първите впечатления бяха - хубаво слънчево време и средиземноморска растителност. Аз си бях взел по навик стандартния багаж (пуловер, яке, дънки), който си вземах за европейските държави. В този момент разбрах, че няма да мога да си използвам половината от дрехите. Още на терминала в Истанбул започнаха завишените мерки за сигурност. Напоследък бях отвикнал от въпроси от рода на: „Къде отивате?”, „Защо”, „За колко време”, „По каква причина”...и т. н. Нещо нормално за Израел. Също така е нормално пазачите да се разхождат с автомати и да проверяват багажа на пътуващите във всички ЖП-гари и автогари. Да не говорим на какви проверки е подложен туристът, ако иска да види Йерусалим, а заедно с него и една малка армия с пълно бойно снаражение. Последното не можах да го видя, защото не ми остана време да ида до Йерусалим, затова все още не съм официално Хаджия. Престоят ми беше в Тел Авив. Видях и околностите, както и стария град Jaffa, име познато на феновете на Старгейт, моят любим сериал. Също така видях и първия Старгейт, който обаче не е кръгъл, а правоъгълен и е служил за портал между морето и сушата.

Хотелът в Тел Авив разкриваше невероятна гледка над целия град и плажната ивица. Като включим и басейнът на покрива му, може да преглътнем недостатъка, че скоростта на интернета беше от времето на аналоговите линии и модемите, които така звучно се свързваха след часове наред зает сигнал.

Тел Авив е на източния бряг на Средиземно море и е много по-спокоен от Йерусалим (войниците с автомати се срещат по-рядко). Плажната ивица е пълна с хотели, заведения и барове. Има и алея за крос, по която по мое впечатление хората бягат денонощно. Аз ходих да бягам сутрин по плажа, което беше много приятно изживяване и хубаво начало на работния ден. Края на работния ден завършвах с плуване в морето на залез слънце. Понеже е по-близо до екватора, тук слънцето залязва по-бързо. Предимството на източния бряг е, че човек може да гледа залеза над хоризонта всеки ден, докато при западния бряг може да наблюдава само изгрева и то рядко, понеже по това време на деня малко хора са на плажа. Единственото изключение е Juli Morning. Тук е по скоро вървежна версията Juli evening.

Като горд притежател на Мазда установих, че тук 90 процента от колите са японски или корейски. И понеже евреите са мъдър народ, се зарадвах, че със сигурност не съм сбъркал в избора си. Нашата кола под наем беше Kia и то автоматична. Мисля, че тук автоматиката преобладава. Май не си падат много по добрата стара класика и ръчните скорости. Не знам как беше настроена, но оборотомера почти влизаше в червената зона преди да превключи предавката. Друго интересно нещо беше, че колата си имаше и код, за да се запали. Нещо доста досадно особено, когато човек влиза в напечената от слънцето кола и иска веднага да отвори прозорците, но първо трябва да въведе шестцифрен код, за да включи на контакт.

Израел е една много интересна държава. Единствената демократична държава в района. Това обяснява нуждата от такава силна армия. И жените и мъжете ходят в казармата за по 2 години. Израел е смесица от изтока и запада и по тази причина много ми прилича на България. Има подобна кухня. Една сутрин в хотела закусвах шопска салата (е не се казваше така) и много се зарадвах. В заведенията предлагаха като специалитет (Bulgarian cheese). Видях и едно заведение, което се казваше ”Баба Яга”. Хората са също така много разнообразни. Може би, защото е курортен град има всякакви: руснаци, американци, араби, азиатци. Друго нещо, което ми направи впечатление е, че руският език е по-разпространен от английския, въпреки че и с двата езика човек може да се оправи. Понеже аз имам тениски на кирилица, веднъж ми се случи продавачката в магазина да ми говори на руски. Малко си надцених знанията по руски и се доразбрахме на английски.

Петък в Израел е почивен ден, както съботата при нас. Очакваше ни прибиране към Германия. Въпреки че полета ни беше в 15:30, се постарахме още към 12 да сме на летището, защото от многобройните мерки за сигурност не знаехме колко време ще ни е необходимо, за да стигнем до самолета. Тъй като имахме специално разрешително и препоръка от израелска фирма (така да се каже уж бяхме VIP), ни проверяваха по-малко (само 8 пъти) и ни задаваха по-малко въпроси. На връщане имах щастието и в двата полета да седя до прозореца и да видя красотата на Истанбул. Преди това прелетяхме над остров Крит. Пейзажът през повечето време беше много пустинен, не се забелязваха почти никакви зелени площи. Всичко беше жълто и кафяво. След като кацнахме дори и милитаризирана държава като Турция ми се стори много демократична, защото не видях нито един автомат. Истанбул е разположен между два континента и също така е красива смесица от вода и суша. Сградите са разположени по крайбрежни ивици, а морето е пълно с кораби. Веднага след като излетяхме, започнах да следя гледката отдолу, за да разбера кога ще влезем в България. От височина 10000 м е много трудно да се определи коя планинска верига е, а градовете изглеждат много малки. В началото се движихме по крайбрежието на Черно море и някъде при Бургас свихме на изток. След известно време се намирахме над една планинска верига, която според мен трябваше да бъде Стара Планина, но понеже много бързо стигнахме до нея, не бях много сигурен. Малко след това минахме над градче (от тази височина всички изглеждат така), което беше сгушено между хълмовете. В първия момент си помислих, че е Троян, но после зърнах нещо, което не може да се сбърка. Скали, каквито има само около Велико Търново. Разпознах скалите покрай Арбанаси, както и скалите между Търново и Леденик, където се извива Янтра. След това видях и Дунав (единственото нещо което не може да се сбърка) на около 80 км на север. Това наистина беше Търново. Чувствах се като у дома си, беше много хубаво. Върнах се в детството, когато сме ходили за риба по Янтра и когато тези скали изглеждаха толкова големи. Това беше много впечатляващо, да прелетиш над родното място, да си така близо (само на 10000 м) и така далеч.

Когато тръгнах от Израел беше 30 градуса, пристигнах в Щутгарт в облачно време и температурата беше 15 градуса.

Всички пътища водят към Рим

Тази седмица ще споделя с вас впечатленията ми от посещението на вечния град.
Пътуването започна практически в неделя вечерта. След около 2-3 часа сън ставам и започвам да си дооправям остатъка от багажа. Срещата с колегите ми е в 3.30am, след което трябва да се отправим към летището в Мюнхен. За съжаление единият колега е възпрепятстван да дойде навреме за срещата. В следствие на което тръгваме за летището с 45 минутно закъснение. За щастие по това време на нощта магистралите са празни и още един път – благодарение на липсата на ограничения по тях пристигаме в Мюнхен само за един час. По-добре да не споменавам колко показваше стрелката на километража и на разхода на гориво, за да не ядосвам природозащитниците. Все още сънени се качваме на самолета, доволни че успяхме да стигнем навреме. Междувременно успях да си взема от летището италианско-немски речник, като мислех, че има в него и фрази, но се оказаха само думи и не беше много от полза.
Кацаме на летище Да Винчи. Противно на очакванията времето е облачно и дъждовно. Първото впечатление от слънчева Италия беше проливен дъжд, който ни посрещна на изхода на летището.
Пристигаме в офиса, който представлява апартамент в жилищен квартал, в който блоковете бяха жълти. И така започна работната седмица. Както обикновено понеделник е най-тежкият ден от седмицата, защото след съвсем малко сън и дълго пътуване трябва да се издържи пълен работен ден. Междувременно се преместихме да работим в офиса на местния мобилен оператор, но към седем вечерта вече заспивахме (някои от нас дори буквално) по работните места. Решихме да отидем да хапнем нещо набързо и да се прибираме да спим. Също както във Франция думата набързо няма такова значение, когато става дума за заведения, но за сметка на това яденето е много вкусно. Не случайно италианската кухня е световно известна. Спагетите имат невероятен сос а пицата е супер крехка и основата й е от съвсем тънко тесто. Другото интересно е, че различните добавки (гъби, шунка, яйца) не са равномерно разпределени както обикновено, ами са събрани в различните части на пицата. Аз се насладих на спагети Карбонара, които изместиха Болонезе от лидерската позиция, за любими спагети.
Вторник беше в Италия почивен ден, но не и за нас. Работният ден мина в нашия офис, защото местният мобилен оператор беше затворен. За вечеря тръгнахме с колата към центъра, за да намерим някой отворен ресторант. Тогава за първи път видях Рим през нощта. Величието на Колизеума и на всички други следи от великата Римска Империя. Човек мислено може да се пренесе във времето на гладиаторите, когато Рим е бил центъра на древния свят. Ако някой град може така да те пренесе във времето, то това е вечния град Рим. Отнесени така във времето, неусетно се отнесохме и в пространството и се загубихме. Може всички пътища да водят до Рим, но пътищата в него на никъде не водят. Като включим и това, че няма почти никакви табели за ориентация ни очакваше един час лутане из римските улици. По ирония на съдбата (или по закона на Мърфи) по цял ден работим с навигационни системи и GPS устройства, но след края на работния ден не разполагахме дори и със старомодна карта на града. Обикаляхме и чакахме да видим някоя позната забележителност или следвахме някоя табела с надпис център и след известно време табелите изчезваха. След един час „разглеждане” на крайните квартали успяхме да се доберем до центъра. Вече беше станало доста късно да търсим тепърва паркинг (нещо почти невъзможно в центъра) и се задоволихме с Mcdonald’s близо до хотела.
Движението в Италия е както във всяка южна държава – правилата са само за основа и не се спазват толкова много. За моя голяма изненада немските ми колеги много бързо свикнаха с хаотичното движение и южните правила по улицата. Дори след като се завърнахме в Германия аз трябваше да карам, защото единствен не бях карал в Италия и не си бях развалил стила на каране. Въпреки че на мен все пак южняшкия стил на каране ми е в кръвта, както и другите неща в Италия. Затова тя много ми пасна. Въпреки хаотичното на пръв поглед движение, това с което се отличава то от подреденото северно движение е, че всички участници на движението се съобразяват един с друг и по тази причина стават сравнително малко катастрофи. В Германия всеки участник на движението си спазва правилата и не се съобразява с другите участници. Ако някой обърка правилата и става катастрофа.
В петък след топлата и интересна работна седмица стана време да се връщаме обратно към Улм. Италия много ми напомни за България, затова ми беше много приятно там и бих отишъл отново за да разгледам по-подробно центъра на Рим и да направя снимки.
На връщане към Германия бях много удивен от гледката, която се разкри по време на излитането на самолета. Веднага след като се отлепи от пистата той се издигна над крайбрежието на фона на залязващото слънце. Това беше най-хубавата гледка която бях виждал от самолет. След това направи завой на север и в продължение на минути се движеше по бреговата линия. Кристалното ясно синьо небе, слънцето което огряваше гребените на вълните и безкрайно дългата плажна ивица. Беше наистина красиво.
След около час кацнахме в Мюнхен. В този момент се сетих за филма „Гладиатора”, в който бяха необходими седмици да се измине това разстояние през трудно проходимите Алпи.
От Мюнхен до Улм имах честта да карам (момент за реклама) чисто нова S класа, която би било немислимо да се кара по тесните римски улички. С това ще завърша този мой пътепис.
Ciao!