Snowboarding in the sky

В тази история ще ви разкажа за откриването на зимния сезон на 2012. В края на ноември възможностите за море и плаж в Европа са доста ограничени, затова с двама приятели решихме да облечем зимната екипировка, която цяло лято си почива и да пробваме дали още можем да се задържаме на сноубордовете. Другия недостатък на ноември е, че и сняг няма много. Но затова са ги „измислили” Алпите. За да може човек и в по есени времена да намери снежно време. Речено сторено.

Натоварваме екипировката в колата и се отправяме към планинска Австрия. Тръгваме с моята кола, защото още имам валидна винетка за Австрия от предишната седмица (Верона, хм като се замисля и за там имам да разказвам, но друг път). Още не сме излезли от Мюнхен и започва да вали дъжд. Нещо не толкова нетипично за Мюнхен. Изпълнени с оптимизъм за хубаво време в планината въпреки дъждовната прогноза за времето продължаваме напред.

Влизаме в Австрия и излизаме от магистралата. Отправяме се към планината. Навигацията ни показва оставащо време 2 часа за 60 км. Малко по късно разбираме защо. В началото се движим по равнинен терен с няколко тунела. През втората половина от пътя започваме стръмно изкачване по тесен път. Минаваме през няколко села, но понеже продължава да вали дъжд не се виждат никакви хора. През повечето време се движим на втора скорост и разбрах, защо навигацията показваше 2 часа. В крайна сметка го взехме за доста по малко и се изкачихме от 500 на 1500м височина.

Все още вали. За щастие има подземен гараж, където успяхме да си намерим място за паркиране. Излизаме навън в дъжда. На около няма грам сняг и аз се чудя по тревата ли ще караме. Качихме се на първия лифт, който ни издигна от 1500м на 2200. На тази височина се виждаше тук там сняг, но не достатачно за да се кара по него. Следва още един лифт, който ни качи на 2600м. Там вече беше съвсем друга обстановка. Есента беше заменена със зима. Наоколо беше бяло и вместо дъжд валеше сняг. 

От там се качихме на 3-ти лифт. Самото возене на него беше много приключенско, защото на тази височина имаше силен вятър и от време на време спираха лифта заради вятъра. Освен това кабинката се издигаше над отвестни скали. Имаше и много гъста мъгла, поради която края на скалите не се виждаше. Изглеждаше точно като края на света: отвестни скали покрити от части със сняг, края на които изчезва в мъглата. Лифта ни остави на станция на 3200м над морското равнище. След това се отвори вратата и се озовахме на планетата от „Империята отвръща на удара”: снежна виелица, ураганен вятър и гъста мъгла. На повече от 5 м нищо не се вижда. А ние тепърва трябва да установим дали все още можем да караме.

Първото слизане е изпълнено с адреналин. Дали ще успеем да стигнем до долу цели. Тъй като на повече от 5 метра не се вижда, не се виждат и очертанията на пистата. Поне не докато не ги наближи човек. Също така и другите сноубордисти и скиори се виждат в последния момент. Все пак успяваме да стигнем до долната станция на 2200м и смело се качваме отново на лифта, който ни качва пак до края на света. 

С всяко пускане ставаме все по мокри, но и по уверени. Вятърът се засилва. Лифта го спират все по-често и има части от пистата където снегът е издухан и отдолу е само ледника. Ледника Хинтертукс. На това място човек се чувства като глухарче подхванато от вятъра. Трудно е да се бори човек с него и се оставя да го носи. Но не трябва да се обръща с лице към него защото стотиците снежинки се набиват в лицето като малки железни, замръзнали стружки. Всеки см кожа трябва да е покрит.

Заради ураганния вятър спряха лифтовете половин час по рано от предвиденото време. След като се качихме за последно на върха, пред нас се разкри неописуема гледка. Вятърът беше издухал облаците и в далечината над многото назъбени върхове се виждаше оранжевия залез на слънцето. Отраженията на оранжевото се пречупваха в снежните върхове и се смесваха със синьото. При такава гледка се чудех на къде да гледам, към пистата или към небето пред мен и около мен. Самата картина не изглеждаше земна заради оранжевия, червеникав утенък навсякъде наоколо. Сякаш бе картина от марс. Беше просто прекрасно.

Приключенията не спряха дотук. Докато слезем до колата се беше стъмнило. Тръгнахме да слизаме към норманото надморско ниво (500м.). Но мъглата днес имаше ден и отново ни застигна. Същата гъста, непрогледна мъгла се беше спуснала по склона надолу, а и вече беше тъмно. Не се виждаше нищо. Карахме с 10-15км в час колкото да виждаме края на пътя отстрани. В някои селища дори не знаехме наляво или надясно зависа пътя, докато не наближих края му. По едно време настигнахме един местен автобус, който ни беше светлината с тунела.

Слязохме в низината и след около час и нещо се прибрахме обратно в Мюнхен.
Мокри, изморени и щастливи за откриването на зимния сезон.