Мюнхен – Виена – София

Коледа и Нова година наближават! Хубавите традиции трябва да се спазват и аз се отправям както обикновено по това време на годината към България. Може да се се каже, че живея в момента в два града затова реших да направя логистически погледнато сложно пътуване Мюнхен - (Виена) – София, а навръщане София – Франкфурт.

Преди полета към България, който беше на 22.12.2010 (сряда) имах един уикенд и два работни дни в Мюнхен. Най-накрая успях да си сменя регистрационния номер на колата с мюнхенски и посетих още един коледен пазар, който беше в средновековен стил. Също както коледния пазар в Neu-Ulm. На него нямаше корито, в което да се къпят хората при -10 градуса! Имаше обаче много интересно греяно вино с мед в много интересни чаши в средновековен стил. Това беше четвъртия коледен пазар, който посетих тази година (в Мюнхен на Marienplatz, Франкфурт и Берлин и най-забавното е, че нито един не бях повторил). Никъде обаче нямаше Feuerwurst. Изглежда, че тази невероятна кулинарна забележителност може да се купи само в Улм и Аугсбург (но както разбрах по-късно в Аугсбург се казва по друг начин). Според мен заслужава да има страница в Wikipedia, но за тези които не са я опитвали представлява вкусен и лут сандвич с големината на сандвичите, които яде Фред Флинстоун.

Понеделник докато проверявах cyber-пространството установих, че една моя добра позната от Аугсбург, ще лети „the day after tomorrow“ . Колкото и апокалиптично да звучи по нататашните събития пасват донякъде на тази дефиниция. Оказа се, че с Мария (Миме, ако решиш да правиш кариера в политиката, кажи да те кодираме с М.) имаме един и същи полет през Виена. Дори си взехме места заедно – да живее Online Check-In-a.

Във вторник до късно вечерта сменям номерата на колата в гаража. След това прехвърлям набързо багажа в по голям куфар и съм готов за потегляне. Последните 2 години в пътуване ми създадоха навик да си подреждам багажа за отрицателно време. В началото имах списък, но с времето целия процес стана толкова рутинен, че нещата за пътуване имат места както в стаята така и в куфара и процеса се състои в това, че само си сменят местата от куфара в стаята и обратното (за референция гледайте Up in the air с Джордж Клуни).

В 6 сутринта ми звъни единият от двата навити телефона. Никога досега не ми се е случвало да се успя за пътуване, но продължавам да си навивам по два телефона, незнам защо. Оправам се и потеглям за спирката на S-Bahn-a. Мислех да хвана S-Bahn-a в 6.51, но вътрешно предчувствах, че няма смисъл да бързам много така, че успях да го изпусна. Хванах следващия, но летището е само на 25 минути така, че съвсем скоро бях на гишето за предаване на багажа. Оставих си багажа и минах през проверката на летището, за там също бях създал рутинни навици за събличане и обличане и скенера само веднъж до сега ми е писуквал. Срещнахме се с Мария на Гейт 23 и се започна голямото чакане. Първоначално се оказа, че във Виена има мъгла и не можем да излетим от Мюнхен за Виена, за това полета ни беше отложен с около час. Времето обаче мина доста бързо докато синхронизираме информация-та какво става в Мюнхенско, Аугсбургско и от части Хесенско. Качихме се на самолета, на любимите места - редица 7. Това като се замисля може би наистина беше щастливото число за деня, което ни донесе много късмет. Много обичам момента на излитането, когато самолета се ускорява и силата те залепя на седалката. Полета от Мюнхен до Виена ми се стори колкото пътуването с S-Bahn до летището. Когато кацнахме във Виена бяхме на изход номер 7. След толкова много време прекарано по летищата, дори и в непознатото досега виенско летище се, чувствах като у дома си и бързо се ориентирахме на кой гейт ни е полета за София. Когато отидохме на съответния гейт беше пълно с чакащи хора и хора с отменени полети за Англия. Ето тук започна да се усеща онова чувство от „the day after tomorrow“. Запознахме се и с едно момиче, което ни разправи как миналата година летяла 5 дена от Англия до България. Проверихме cyber-пространството за новини и се оказа, че в София заради гъстата мъгла не кацат никакви полети. Някои от полетите кацат в Букурещ и след това пътуват с автобус до София. Междувременно нашия полет е отложен с един час. След това все пак ни качиха на самолета в готовност за излитане. Местата ни бяха редица 21, 7х3. Малко след това пилотът се обърна към пътниците с известие, че нямаме разрешение за кацане в София. Седяхме в този самолет сигурно още около 2 часа, през които ни снабдяваха със сандвичи и напитки. Тук е момента да отбележа – страхотно обслужване flyniki http://www.flyniki.com. Пилотът съобщи, че имаме 3 проблема (ха-ха сега звучи забавно, но все пак едва ли е най-успокоителното нещо което пътниците очакват да чуят). Първия е, че не са успели да кацнат на време от Рим, вторият е, че сме с един човек повече на борда (не можах да разбера дали този човек са го взели в пилотската кабина, защото не видях правостоящи) и третия, че времето в София е все още лошо. Има голяма вероятност да отменят полета и тези хора които не им се чака могат да слизат. Ние започнахме да се чудим какво да правим и да планираме какво може да се прави във Виена. Можеше да посетим виенския коледен пазар – щеше да ми е 5-тия различен за тази година. Виена е хубав град и има много за разглеждане. Интересна житейска поука, която бях забелязал и която се потвърди и в този случай е, че когато човек приеме събитията и започне да гледа положително на тях, те се нареждат по най-добрия възможен начин! Този подход използвахме и в този случай. Вече се бяхме приготвили да ходим да пием греяно вино на виенския коледен пазар, когато пилотът съобщи, че пали двигателите и потегля към България – евала flyniki. Не беше много сигурен къде, ще кацне , можело и в Пловдив, но потеглял. Отново ни раздават сандвичи и напитки – вече сме преяли и препили! Аз питах една от стюардесите, къде според нея, ще кацнем. Тя каза, че никой не знаел. Аз исках да разбера, какво би предположила на базата на нейния опит в такива ситуации. Тя ми отговори, забележете: толкова лошо никога не е било!!! Добре, че нямах страх от летене!

Наближихме софийското поле, което се виждаше перфектно и нямаше никаква мъгла, но когато наближихме летището нищо не се виждаше. Чувал съм, че летището е строено през втората световна с военна цел в мъглива област, за да е трудно за бомбандиране. Но в днешно време за граждански полети това е крайно непрактично. Въпреки мъглата самолетът се приземи успешно. Още веднъж комплименти flyniki http://www.flyniki.com. След като кацнахме установихме, че ние сме едни от малкото късметлии, които са кацнали днес. Повечето или са кацнали на друго място или са се завъртяли около София и върнали обратно в първоначалните дестинации.

Пожелавам на всички пътуващи да се приберат успешно при семействата си и весели празници!

Bye Bye Ulm

Здравейте приятели,
Отново се позагубих малко по европейските пътища, но е крайно време за нов пост.
Този пост е посветен на Улм, градът в който прекарах 9 години и преживях много приключения. Специални поздрави на всичко приятели, които срещнах там.
След хубавото лято в България, още преди да влезе живота ми в обичайните релси реших, че е време за някаква промяна. Застоя не е хубаво нещо - за разлика от динамиката. Не, че живота ми не бе достатъчно динамичен с работата като Field tester, но изходната позиция не се променяше. За това реших да се преместя (по мое мнение) в най-динамичния град в Германия – Мюнхен. Мюнхен ме превлече още преди една година по време на един Field-Test проект. И още тогава си казах, че един ден трябва да живея в този град. Както всички знаем човек много трябва да внимава какво си пожелава. И ето една година по-късно желанието ми е факт и аз си намерих работа в Мюнхен и започнах да планирам местенето си към Баварската столица. Ще пропусна подробностите около преместването, само ще спомена, че изминах маршрута Улм – Мюнхен – Улм, както и Мюнхен – Улм – Мюнхен поне десет пъти в рамките на един месец, както и, че станах специалист бояджия, хамалин итн...
Тук е мястото да благодаря и на групата от Улм, която ми помогна с преместването. Г1, В. Jr. благодарности и респект, че се оправихте без навигация в Мюнхен, С., че успя да намериш пицария да си поръчаме пица, когато бяхме толкова изгладнели.
Намирането на апартамент в Мюнхен се оказа много по-трудно отколкото намирането на работа. Все пак с много навъртяни километри и с добър Market-Analysis и това се уреди. Благодарности на Братчеда за подкрепата и за едно добро съжителство!
Преместих се в Мюнхен, живях там 4 дена и първия ми проект от работата се оказа във Франкфурт. За добро или за лошо проектите в новата работа са по дълги от седмица така, че в момента прекарвам повече време във Франкфурт отколкото в Мюнхен. Дори уикенда след първата ми работна седмица бях на сватба в Кьолн и понеже се бяха събрали 12 дни в които не се бях прибирал в апартамента в Мюнхен, бях забравил на кой етаж точно живея. А багажа ми от преместването все още стоеше неразопакован - в кутии. Така е като не внимава човек и си поръчва динамика - Мюнхен, Франкфурт и Улм вече незнам точно в кой град живея.
В новата работа работя при различни клиенти и първия ми проект е в „солиалистическото“ предприятие немски железници, където ми се случиха толкова забавно-трагични неща, че няма как да не ги споеделя с вас. Просто там думата бюрокрация придобива друг смисъл. Незнам как е било през социализма, но си го представям подобно. И в случая действието се развива в центъра на столицата на европейската иконимика - Франкфурт. Още от първия работен ден ме шашнаха с бюрокрация, че трябва да си поръчам стол и кабел за мрежата със специален формуляр, неможело така да си взема просто някой стол и кабел. Забавните моменти продължиха, когато ми се счупи компютъра и прекарах сигурно 1-2 работни часа с разговори с IT-Support-a (IT-crowd ряпа да ядат) и после една седмица без компютър (добре, че имах Laptop) . След още няколко телефонни разговора и на другия ден, на по-следващия ден дойде техник, чиято задача беше да провери мрежовия кабел, който беше наред. Той си отбляза, че си е свършил работата и, че той е само за мрежовите кабели, за другите проблеми не отговарял. Аз започнах да му обеснявам, че харддиска се е прецакал итн, но напразно нашия човек беше само по кабелите. Последваха още два дена разговори с IT-то, след което ми пратиха друг техник с по широки познания. Той се мъчи стартира, рестартира. На другия ден пак дойде, пак се мъчи - не става. Идва трети техник!!! Вече забравих той един или два дена идва, но в крайна сметка ми смени компютъра с друг - най-накрая. Но върха на сладоледа беше един друг техник който идва 3 пъти за да смени ключа на лампата, защото ако натиснеш малко по-рязко и скърцал. Първо го смени с един временен и след това поръча нов, а една седмица след това дойде отново и инсталира новия. Все пак сме в отдел IT-Test така, че не се очудвам, че някой е натиснал по силно ключа на лампата и е остановил този дефект и след това е подал оплакване, че не може да работи при такива условия на труда.
Последната случка за която си спомням в момента се разви вчера при подготовката за коледния купон в отдела. На този коледен купон, трябваше да си разменяме подаръци, които обаче не трябваше да са купени, ами вещи от вкъщи, които вече не се използват. В деня на самия купон влака ми от Мюнхен до Франкфурт закъсня. Много е забавно когато закъсняваш за работа заради работодателя си (Deutsche Bahn), така човек има винаги добро оправдание. Пристигам аз в 11 часа в офиса и ме посрещат с някаква паника, все едно централния сървър не работи. Каква била работата, за размяната на подараците всеки трябва да има номерче, а пък аз съм нямал. По тази причина шефа на отдела идвал специално два пъти да ме търси.
Забавните моменти ще продължават и през следващата година. Междувременно свикнах на този начин на живот Понделник – Петък: Франкфурт, Събота - Неделя: Мюнхен. Дори този weekend включих и Берлин където в Петък беше фирмения ни коледен купон, но за това ще разкажа в някой друг пост.
За съжаление с този живот на релси не ми остана време да направя подобаващо изпращане на Улм, както и да хапна Feuerwurst, защото както останових нито в Мюнхен, нито в Берлин, нито в Франкфурт има такова нещо. Но пък от друга страна след толкова много време прекарано в Улм не мисля, че трябва да се разделям с Улм, защото винаги мога да го посетя така, че приятели, очаквам с нетърпение следващото парти при вас.
Весели празници и щастливо посрещане на Новата Година!

Едно българско лято

Лято, слънце, пясък, море … какво повече му трябва на човек за да е щастлив. Е, сещам се за още нещо, но за да не си цензурирам блога или да му сменям тематиката ще ви оставя сами да се досетите… :).

Годината се изтърколи бързо и отново настана време за лятна ваканция. По закономерна традиция дестинацията за лятна ваканция е отново България. Този път реших да пътувам без преспиване в Будапеща и да мина по по-краткия маршрут, който се състои от повече държави: Австрия, Словения, Хърватска, Сърбия. Натоварих всичко необходимо в един сак, навих си часовника за 3.30 и легнах да спя в очакване на една незабравима ваканция.

Пътуването към България мина доста неусетно. Очакването и нетърпението да пристигна ми даваха повече енергия от двата Redbull-a, които изпих по пътя. Нетърпението си имаше и цена – първата ми глоба за превишена скорост в Австрия. В Австрия и на отиване и на връщане към Германия имаше огромен трафик, който доведе до няколко задръствания. Към България задръстването беше толкова голямо, че хората излизаха от колите и се разхождаха. Някой дори си разхождаха кучетата така, че магистралата се превърна в парк за разходки на домашни любимци. Другото голямо забавяне беше в Белград, където бяха решили да си поправят пътя и докато крака ми хващаше мускулна треска от каране на полусъединител мястото ми навяваше приятни спомени от предишните приключения там. Пресякох щастлив границите на Република България и се отправих към София. За малко до кача една каруца на предния капак на Маздата, защото се движеше без никакви светлини по околовръстното покрай Люлин. Там много трябва да се внимава, защото когато се връщах към Германия бяха блъснали една на същото място. Трябва да се внимава за каруци и дупки, а в Австрия за внезапно изникващи задръствания. Може да се окаже опасно ако човек се движи бързо, тогава и мигащите аварийни светлини се приближават стряскащо бързо.

На следващия ден се прибрах в Търново и ваканцията започна. Денем беше толкова горещо, че човек трябваше да се крие от слънцето. За това пък вечерите бяха пълноценни – излизане с приятели, ходене по басейни и спорт. Пробвах и за първи път тенис, оказа се почти като федербала, но топката има друга траектория. От време на време си разнообразявах релаксиращото ежедневие с проверка на е-майла и някой телефонен разговор с Германия за да не забравя съвсем за реалността.

Но да се върнем към короната на почивката – морето. Така и така имах достатъчно време реших да отида два пъти на море. Първото море – релаксиращо, спокойно, пълна почивка. Второто море – динамично, малко сън, излизания по дискотеки в the sin city of Bulgaria – Слънчев бряг. Комбинацията се оказа супер само, че може би трябваше да ги разменя хронологично.

Едно време пътуването до морето беше цяло събитие – става се рано, приготвя се храна и вода за из път итн. итн. Общо взето такава подготовка, каквато правя аз сега като пътувам от Германия до България. В днешния малък свят пътуването до морето е разходка от типа да загреем гумите на колата или „айде утре да прескочим до морето”.

И така след една вечер на по бира решихме да прескочим до морето. Мястото за първото море беше между Созопол и Каваците. Вилна зона на брега на морето. Терасата ни гледаше точно към морето и плажа, все едно плажа и морето бяха градинката на къщата, която включваше и плажно волейболно игрище. Там вечер играехме плажен волейбол. Денем се учих да карам уиндсърф.

Уиндсърф-а беше голямо приключение. На Каваците не можах да карам много, защото или времето не беше подходящо или пък сърф учителя имаше махмурлук, но затова пък на Свети Влас, където ходихме на плаж през второто море успях да понауча основите. Първия ден се учих да се задържам на дъската и да вдигам платното. Научих се и да се обръщам без задължително да падам. На другия ден реших да практикувам наученото, но за мое нещастие вятърът беше много неподходящ – духаше от сушата към морето. При такъв вятър ме предупредиха, че може да се наложи да ме прибират с моторница от морето, но аз реших въпреки това да се пробвам, защото много ми се караше. Качих се аз на сърф-а, вдигнах платното и тръгнах по вятър-а, след това обърнах, завъртях се, паднах няколко пъти, но след това отново се качвах и тръгвах по вятъра. Чувството да се плъзгаш по вълните дърпан от вятъра ти дава усещането за свобода и сила. Опиянен от това чувство се озовах зад шамандурата. Отдавна вече нямах дъно под краката си, но вече се бях отдалечил дотолкова от брега, че не можех да виждам флагчетата, които показваха посоката на вятъра, а тя се сменяше постоянно. Качих се на сърфа и започнах да греба към брега. Платното беше паднало във водата и колкото и да гребях имах чувството, че не се помръдвам. Шамандурата изглеждаше на същото място. Изморих се да греба и се сетих за приказката „На който не му е здрава главата са му здрави краката”. Започнах да размишлявам как да обърна сърфа и да хвана вятъра, за да ме откара на брега. Мислех, пробвах, падах, ставах, гребах и след 20тина минути бях пак на същото място. Започнах да се чудя кога ли ще ме забележат как се боря с вълните и ще ми пратят моторната лодка да ме прибере на брега. Но изведнъж покрай мен мина един опитен сърфист, който нямаше такъв проблем. Спрях го аз на сърф-стоп или по скоро му помахах от моя сърф и го попитах как да хвана вятъра, за да изляза на брега. Той ми обясни, че първо трябва да тръгна по него още малко навътре в морето и после като обърна ще ме изкара на брега. Така и направих. Получи се. С още малко гребане и стъпих на добрата стара суша. Не на същото място където трябваше да изляза, а на около 200м в посока Несебър. Нямах сили да пробвам по точно попадение, за това срам несрам дърпах 200м сърфа успоредно на брега през хората киснещи в морето, плуващи, играещи на топка и лежащи по разни водни дюшеци. Това беше последното приключение с уиндсърф-а, за това лято, но очаквам с нетърпение следващата възможност да карам, защото слънце, вода, вълни, вятър и скорост са неща, които трудно могат да се опишат с думи – трябва да се преживеят.

След това кратко лирично отклонение за уиндсърфа се върнах отново в горещо Търново. Не, че на морето не беше горещо, но поне има човек къде да се разхлади, а в Търново единствената такава възможност е някой басейн. Аз ходих най-много на басейна на Килифарево. Там играхме и тенис, което може да се съчетае с плуване след това. Е след такава голяма реклама на басейн-а очаквам догодина и тениса да ми е безплатен :). Дните минаваха бързо и настана време за следващото море.

Плана ми беше 4 дни във Св.Влас и 1 ден в Лозенец. Тръгнахме с групата от Лозенец заедно от Търново. Преминахме Балкана, пихме кафе на един Шел до Сливен и се разделихме на магистралата за Бургас. Аз реших да пробвам някакъв нов маршрут, който на картата изглеждаше по бърз, пък и имаше лъскава табелка Слънчев бряг на магистралата. Оказа се, че само табелката беше лъскава, по голяма част от пътя беше в ремонт и се замотах из разни селца, в който като питах за Слънчев бряг хората ококорваха очи и отговаряха „О не е тука”. То ясно, че не е тука ама и посоката незнаеха. Както и да е с едночасово закъснение пристигнах в св. Влас, където пък имах супер късмет да се срещна с моите приятели на изхода на единия плаж. Предвид огромния брой туристи си беше наистина голям късмет. Настанихме се и отидохме на плаж. Този път не бяхме на брега на морето, но затова пък виличката беше много готина с изключение на паркинга към нея. Колите паркираха една зад друга и човек трябваше да даде предварителна поръчка кога иска да излиза, за да могат да се разместят останалите 4-5 коли. Така стана, че поради тази причина излизахме първата вечер с автобус към Слънчев бряг. На втората вечер се запознахме с … ще я нарека „принцесата” заради многото и изисквания относно почти всичко. Тя ни предложи да ни закара обратно към св.Влас, защото беше отседнала в същата вила. Ходихме на дискотека в Слънчев бряг, в която не се чувствах изобщо в България. Имах чувството, че ние бяхме единствените българи в нея. Преобладаваха немците и италианците (странно като се има предвид, че те от море не могат да се оплачат), руснаци, чехи, поляци и други източноевропейски събратя. По някое време се появи принцесата и тръгнахме да се прибираме. Тя караше ML, но тъй като той беше автоматика и заради многото легнали полицаи по пътя между Слънчев бряг и Св.Влас го караше почти като картинг. Понеже черните ML-ки в България са доста подозрителни една от сутрините в които се прибирахме от дискотека, ни спряха полицаите и се оказа, че принцесата си е забравила книжката. Бях доста убеден, че по принцип има книжка въпреки, че понякога правеше доста интересни маневри. Та това е за „принцесата”, да ме прощаваш мацка ама ти ни беше забавата на Св.Влас :).

След 4-те дни на Св.Влас се отправих към Лозенец, където прекарах само една вечер в която ходихме на видео-дискотека, където пускаха само клипове. Видях се и с братовчедите. За съжаление в Лозенец върлуваше някакъв вирус, който зарази всички и по един ден бяхме болни. При мен се прояви, чак в Търново.

Настана време да се прибирам за Германия. Зареден с положителна енергия и с много преживявания потеглям от София по същия маршрут обратно към Улм. В Белград все още оправяха пътя, а в Хърватска пък решиха да ме проверяват и преровиха изцяло Маздата. В Австрия беше пълно със задръствания, защото всичко живо се прибираше от отпуска. Към края на пътуването вече съм толкова изморен, че и Redbull-a не ми действа. Спирам на една бензиностанция преди Мюнхен, дремвам за 15 минути след това продължавам. Стигам до Мюнхен и тъкмо си викам, че от там нататък пътя ми е познат и се оказва, че магистралата е затворена и ни отбиват през града. Следвам някакви стрелки Щутгарт, които едвам фокусирам. Навигацията ми и тя се побърка и почна да ми дава някакви странни наставления. Два часа през нощта е, карам от 18 часа, умирам за сън, а съм се замотал някъде из Мюнхен. Напрягам се да изкарам мозъка ми от stand-by, поемам дълбоко въздух и решавам да се доверя на навигацията ми, която ме кара да обърна на обратно. Послушах я, завих на дясно, след това продължих още 20 км и излязох на магистралата за Улм. Успокоих се и след 80 минути си бях в Улм. Сутринта се събудих зъзнейки на 15 градуса, а в България беше 35.

С това преживяване ще се разделя с лятото и специални благодарности на всички приятели за веселите и незабравими моменти през това лято: групата от Лозенец начело с майтапчия номер 1 (за догодина да смениш тематиката), Sunny Maya (Great BG summer), готиния екип на Osceola http://www.osceola.de (да почерпиш за SEO-то, брат) компанията от Св.Влас (голям паркинг мениджмънт беше в тази вила, но догодина можем пак да я посетим), хората на изкуството (довиждане и благодарим за рибата … упс в случая е боба), братовчедите (ех жалко, че за толкова малко се видяхме ама този вирус), принцесата с ML-a (е ти едва ли ще го прочетеш това ама следващия път си вземи по малка кола на Слънчев бряг) и сирийската Шехерезада (хм май остават още 999 приказки :) ) .

Задръстване в Австрия.

По път за морето.

Плажен волейбол.

Уиндсърф.

След всяка тъмна нощ идва по-светъл ден. Остави нощта зад гърба си и се потопи в светлината на деня.

И отново към Рим

Понеже всички пътища водят към Рим аз отново се завърнах във Вечния град. Вече за 3ти път имах щастието да попадна в Рим, но този път за цели 2 седмици и затова беше вече крайно време да видя папата. Както казват, да отидеш в Рим и да не видиш папата е като да отидеш в Германия и да не пиеш бира.

Този път командировката беше като по поръчка – луксозен хотел, български колега и една събота и неделя на разположение за разходки.

Че ще бъдат две доста забавни седмици стана ясно още от първата вечер в която излязохме да се поразходим малко до центъра. Хотела ни предлагаше автобус до центъра след като слязохме от него незнаехме на къде точно е центъра, за това питахме един човек за посоката. Този човек уж се канеше да се качва на автобуса, но в последствие май реши да ни бъде екскурзовод и тръгна да ни развежда по центъра и да ни обяснява всичко което беше научил през последните две седмици. Оказа се американец от Ню Йорк, който беше бял, но все едно беше излязъл от рапърски филм. Нека да го наречем за по лесно Джони. Джони сигурно не беше говорил с никой през последните 10 дни и имаше нужда да се наговори – почти не взехме думата от него. Изобщо в Италия имаше доста американци и май повечето бяха луди като този. По центъра в Рим има индийци, който продават най-различни джунджурийки. Та един от тия индийци направи фаталната грешка да предложи да продаде нещо на нашия американец. Настанаха невероятни бизнес преговори. След около 10 минутно търгуване индиеца до толкова се отчая и искаше Джони да му се махне от главата, че му подари джаджата, която представляваше стъклена пирамида. В последствие разбрахме, че другите индийци продават тази пирамида за 5€. Джони дори искаше да направи пари и се опита да продаде въпросната стъклена пирамида на един друг индиец. Нашия човек се оказа на всичкото отгоре и полицай или поне ни показа някаква значка NYPD. Незнам дали беше made in China, но по начина по който изтъргува стъклената пирамида най-вероятно е в отдела ЗА разпространение на наркотиците по улиците. В крайна сметка за добро или за лошо неговия последен ден в Рим беше нашия първи, за това повече не го видяхме – дори не научихме истинското име на Джони въпреки, че научихме почти цялото му CV.

Работната седмица мина сравнително бързо. Пробвахме всеки ден различни видове спагети и пици, а вечер изгаряхме калориите във фитнеса на хотела.

Уикенда беше планиран за тестване на нощния живот в Рим и разходки по забележителностите. Един уикенд не стига за да се разгледат всички забележителности имайки предвид хилядолетната му история затова ние се концентрирахме върху основните. Научихме някой много интересни истории. Като например интересна легенда за това, че след като създали града Ромул и Рем установили, че имат много малък процент женско присъствие в града, затова решили да откраднат жените от съседното селище. Поканили съседите на купон и напили мъжете с вино. Доста хитра тактика трябва да им се признае. След като изтрезнели мъжете от другото селище ги нападнали. Благодарение на жените се помирили и обединили. От там е започнала великата експанзия на Рим печелейки територии по един или по друг начин. Друга интересна историйка, която свидетелства за агресивния нрав на римляните е Колизеума, който е построен по подобие на гръцките амфитеатри, но в тях гърците са играли пиеси и театър. На римляните това не им е било изобщо интересно. Те искали да виждат кръв и насилие, затова увеличили сцената в центъра им и ги пригодили за гладиаторски битки.

По интересно стечение на обстоятелствата същата вечер бяхме на дискотека в Рим и забелязахме проблема, който са имали още при създаването на града. Женското присъствие бледнееше дори и пред университетско парти на техническа специалност.

Една друга вечер се включихме в легендарното парти „I came, i saw, i crawled“. В общи линии това е организирано парти с цел за една вечер да се обиколят няколко добри дискотеки и клубове. Нещо като вечерна версия на обикаляне по забележителностите. Интересното беше, че организатора беше българин. Повечето от участниците бяха американци и канадци, но имаше и малко европейско присъствие на холандци и ирландци. До този момент си мислех, че немските заведения държат рекорда за скъпи напитки, но дискотеките в Рим определено са много по напред в класацията. Най-евтиното нещо там е малката бира (330мл.), която струва 10€. За сметка на това нощния транспорт е безплатен или поне така ни казаха организаторите на партито и ние решихме да им повярваме, защото така и така трудно можехме да се разберем с шофьорите. Проблема е, че автобусите не винаги спират и това в 4 сутринта може да се окаже доста досадно, когато следващия нощен автобус е след 1 час.

На следващия ден решихме да посетим Ватикана. За съжаление папата беше на посещение в Торино така, че отново не можах да го видя, но за щастие хвърлих монета с легендарния фонтан „Fontana di Trevi”, което според легендата гласи, че ще се завърна отново в Рим. Очаквам това с нетърпение и го препоръчвам на всички, които имат възможност да го посетят. По мое мнение Рим е доста голяма конкуренция на Париж, за ГРАДЪТ в Европа.

Колизеума.

Гледка от вътре. Забравих да спомена, че входа му преди филма Гладиаторът е бил безплатен, а когато ние бяхме там имаше вход и много голяма опашка. Дай им на Американците бизнес да правят - било то с пирамидки, било то с чужда история :).

Площад Венеция.

Римския Форум. Центърът на Римската Империя.

Фонтана ди Треви: Ако хвърлиш една монета - ще се завърнеш в Рим. Ако хвърлиш две - ще се влюбиш в Рим. Ако хвърлиш три - ще се ожениш в Рим.

Сръбски дискотеки и исландски вулкани

Веднага след прибирането ми от България имах малко време да се осъзная в улмската атмосфера и съвсем скоро отново бях на път. И целта на това пътешествие беше туристическа, а не работна.

Четвъртък сутрин, среща на летището в Щутгарт и заедно с няколко колеги отлитаме към Белград, за да посетим там нашите сръбски колеги и да изкараме там няколко хубави дни и нощи. Прибирането ни беше насрочено за неделя следобед, но исландския вулкан Eyjafjallajokull не беше на това мнение.
Още на летището се настроих на балканска вълна, защото служителката на гишето на Germanwings беше българка и си побъбрихме малко на български. Колегите вече подгряват с уиски и кола, а на мен все още ми е рано дори и за кафе. Междудругото станах свидетел на атрактивно падане на бутилка Jonnie Walker от един метър височина в free shop-а и въпреки това остана невредима. Така, че тези бутилки са много здрави.
Настаняваме се в самолета и сигурно няма да ми повярвате, но за първи път почувствах някакво безпокойство от самия полет и това чувство продължи до самото кацане. До този момент не бях чувал за вулкана нито пък знаех, че един вулкан може да пречини такива вреди във въздушния транспорт. По-късно когато разбрах за вулкана и когато започнаха да затварят едно след друго летищата се сетих за това чувство и реших, че съм имал някакво предчуствие.
След кацането си взехме такси и се отправихме към хотела, който предварително си бяхме запазили. Настанихме се и заедно с един колега и една колежка тръгнахме да разглеждахме Белград. Те бяха за първи път в източна Европа и като се има предвид, че улиците по който тръгнахме не бяха от най-приветливите, те останаха малко шокирани. Аз обаче защитавах сръбските братя и им казах да дадат на града шанс да им се покаже в друга светлина и да не си правят прибързани заключения. Оказах се прав и в крайна сметка всички останахме доста впечатлени от многото красиви места в Белград. Особенно старата крепост от която се вижда целия град, както и вливането на река Сава в Дунав. Може е да се повтарям, но това, че съм роден на река Дунав ме свързва по-някакъв начин с всички градове през които тече Дунав. А като се има предвид факта, че тя тече през почти всички големи средноевропейски и източноевропейски градове ме радва още повече.
На следващия ден програмата беше да разгледаме местния офис, който се оказа до стадиона на цървена звезда. Оказа се, че въпреки името, отборът е побратим отбор с Левски, а другият местен отбор Партизан е по близък с ЦСКА. Като фен на ЦСКА останах малко очуден и разочарован.
Лека полека ситуацията с вулкана започна да се усложнява, което в крайна сметка развали нашия толкова добре планиран team-event, защото голяма част от колегите ни, които трябваше да летят в петък, не успяха да долетят. Е имаше и луди глави, които тръгнаха с коли от Германия и пристигнаха тъкмо за дискотеката в петък вечер. Respect! Плановете за петък бяха отново разходки и забележителностите. Отново разгледах крепоста, като този път бях с друга компания. Третото ми ходене на крепоста беше в събота заедно с моите приятели I&M, които дойдоха от София, за което също - respect. С всяко ходене на крепоста откривах нови неща там. На второто ми ходене открих, че в нея има зоологическа градина, а на третото ми ходене открих интересна експозиция на снаряди. Като цяло крепоста много прилича на Царевец и също е била обсадена от турците.
Програмата за вечерта беше банкет в едно заведение. Сръбските колеги горещо и препоръчваха една местна салата, която в последствие се оказа, че се казва „шопска салата”. Поспорихме малко за произхода и, но в крайна сметка се помирихме, че шопската област е гранична и за двете държави. Хапнахме, пийнахме и настроението много скоро беше на ниво за балканите. В заведението имаше жива музика, която за добро или за лошо беше точно срещу масата на която седях. Тогава чух от един сръбски колега един лаф, който запомних и който може би важи навсякъде по Балканите: „В Белград не можеш да избегнеш 2 неща: силната музика и цигарения дим”. Купонът продължи в една дискотека. И така до сутринта. Прибрах се изморен и щастлив някъде към 6 без 10.
На другия ден всичко вървеше на по бавни обороти. Посрещнах моите приятели от София. Разходихме се с тях и след това отидохме на барбекю в един белградски парк, които беше много добре устроен и имаше дори изкуствен плаж.
Вече стана ясно, че няма да се лети. Почти всички европейски летища бяха затворени и всеки трябваше да се спасява от Белград самосиндикално. Аз реших да се спасявам със собствен транспорт. Благодарности на моите родители, че се навиха на това лудо пътуване - да минат да ме вземат от Белград и да продължим за Улм. Така и направихме и след около 16-тина часа пътуване пристигнахме в Улм.
След такова пътешествие изобщо не ми беше до пътуване, но се оказа, че следващата седмица трябва да отлитам за Италия. Но за това повече във следващия пост.
Хората които минават през Белград на път за България бих ги посъветвал да отделят 1 час и да се качат на крепостта за да се порадват на хубавата гледка. Но понеже знам, че когато човек наближи толкова близко до България, не му се правят излишни разходки и затова ще сложа няколко снимки.

Вулканичен облак

Великден във Велико Търново

Здравейте приятели, блоговете които не са свързани с работа започват да зачестяват, което е хубаво. Последното ми пътуване беше прибирането в къщи за Великден..

До сега не се бях прибирал за Великден, но всяко нещо си има първи път и затова ето ме и мен, тръгвам в 4 сутринта за Щутгарт. Чувството е много подобно на командировка заради ранния час. Бях си резервирал паркинг близо до летището, който трябваше да намеря. Затова тръгнах 3 часа преди самия полет, защото не обичам рано сутринта да търся някакви непознати адреси минути преди самия полет. Слизайки към колата още полу-спящ ме очакваше неприятната изненада, че колата е обвита в скреж и набързо се разсъних, докато я чистех. Навигацията TomTom няма грешка в Германия и след около час бях на мястото за паркиране, от където ме откараха до летището. Преминах по вече добре познатата процедура check in, baggage drop, security check, но по някаква странна причина при последното скенера се разпищя. Бях минавал през него вече поне 10 пъти и досега никога не се беше разпищявал, но сега се разпищя. Явно по Великден са решили да увеличат нивото на сигурност или последните дни е имало много желязо в питейната вода в Улм. След по-детайлна проверка решиха, че не съм опасен и се отправих към гейт-а. Почаках 30-тина минути през които почетох малко една книга и след това ни натовариха на един автобус и се озовахме пред самолета. Той беше витлов, но вече се бях подготвил да е такъв затова не се уплаших. Първия път като се возих на витлов самолет нямах търпение да кацна. Доста по шумен е от турбинния и изглежда нестабилен, но за малкото разстояние между Щутгарт и Мюнхен беше ок. Все пак военните товарни самолети са витлови, затова предлагам, че са стабилни.

Отлетяхме на изток към Мюнхен като минахме над Улм и Аугсбурт. Доста се оглеждах за Münster-а, но не можах да го видя, беше доста облачно под нас. След кацането в Мюнхен имах около един час почивка до полета до София.

Хапнах един сандвич и се отправих към гейт-а. Пътуването до София мина неусетно, когато човек е свикнал на 24 часови преходи с автобус. Съвсем скоро кацнах на българска земя. На новия терминал 2, който според тази страница http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=481401 е сред 12те най-грозни летища по света. Аз лично не съм съгласен, защото новия терминал изглежда много по добре от повечето летища, които съм виждал. Но когато видях, че в тази статия са и летища като J.F.K. и Heathrow се успокоих, че най-вероятно имат много странен начин за оценяване.

Нямах търпение да се прибера към Велико Търново. Взех си багажа, посрещнаха ме и потеглихме към магистрала Хемус. Петък следобед не е най-удачното време човек да се опита да излиза от София. Като прибавим и факта, че събота щеше да е Великден и понеделника беше почивен ден допълнително усложняваше положението. Направихме и опит да минем по магистралата към Пловдив, но и там положението не беше по розово. Въоръжихме се с търпение и се настроихме, че по някое време днес ще пристигнем и се „гмурнахме“ в задръстването. Бях си само за 7 дни в България, но въпреки това нямах нищо против да прекарам един от тях в кола. Интересно е, че когато човек приеме положението, то като от само себе си се оправя. Бях се настроил за 6-часово пътешествие, но след известно време трафика намаля и скоро след това се движехме с нормална скорост към старопрестолния град.

Всеки човек има град в който се чувства у дома си. За мен този град е Велико Търново. Може би заради многото преживявания от училищните времена, спомените, приятелите. Градът от който започва да се развива живота му. Чувството да се прибереш в къщи е много хубаво и тази песен донякъде го пресъздава при мен. http://www.youtube.com/watch?v=FdAIMCKK_-w

Градът много се е променил от времената когато последно живях там. Ново строителство, нови хора, но чувството да се прибереш вкъщи не се променя.

Дните в Търново минаха бързо. Срещи със стари и нови приятели, излизане по старите заведения: „City Pub“, „Spider“, празнуване на рождения ден на един приятел (да е жив и здрав), игри на покер. Неусетно се изнизаха великденските празници и настана време да се прибирам обратно към Улм.

Преди това минах да посетя роднините в Благоевград. Едно време Благоевград ми се виждаше на края на света. Толкова отдалечено място за размерите на България, но в днешния динамичен свят човек може за един ден да отиде от Велико Търново до Благоевград и да се върне. В този момент се сещам за едно 11-часово пътуване от Благоевград до Велико Търново в моето детство. Това години наред беше рекорд за най-дългото ми пътуване. Сега рекорда се държи от 40-часово пътуване с автобус от София до Улм.

За щастие на следващия ден пътуването продължи само около 6 часа, при това защото имах около 3 часа престой в Мюнхен. Предстояха ми само около 4 дена с Улм, след което отново летях към Балканите, където ме очакваше голяма изненада заради вулкана Ейафйауайокул. Но за това ще ви разкажа повече в следващия пост.

Up in the air again

Вдъхновен от филма „Up in the air“ очаквах с нетърпение следващата ми командировка. Исках да събера малко мили и да се отдалеча малко от заснежения по това време Улм. Интересното беше, че трябваше да посетя за една седмица две държави, които на всичкото отгоре дори не бяха съседни, а доста отдалечени. Единственото общо между тях беше, че започват с една и съща буква - И. Малко се зачудих, че мениджърите вече правят плана за пътуване по азбучен ред, но приех задачата за голямо предизвикателство, каквато и се оказа в последствие. Въпросните държави бяха Италия и Ирландия.
Реших да започна пътуването още в неделя за да се видя с един приятел в Мюнхен и за да избегна задръстванията в снежното време. Късметът в Europcar ми определи Citroen-че и въпреки, че не съм фен на френските коли това изглеждаше симпатично. Натоварих багаж за 6 дни, защото завръщането ми в Улм беше чак следващата събота и потеглих към Мюнхен. За неделя следобед магистралата беше доста празна, но и много мокра. Проблемът на мократа магистрала е, че стъклата ти са постоянно зацапани от другите коли. А това Citroen-че колкото и да беше малко пръскаше многооо вода. Инженерите му изглежда не са го предвидили да пести вода и по тази причина се оказах на средата на магистралата с 140км/ч и с минимална видимост. На всичкото отгоре наблизо нямаше и бензиностанция. За разлика от България, където бензиностанциите са средно през 5 км, в Германия са средно през 50 км. Залепих се зад един тир за да ме пръска с повече вода и започнах да се оглеждам за паркинг. За щастие малко след това видях един паркинг и слязох да си чистя стъклата. Естествено, че нямах в себе си течност за чистачки, която не замръзва, но май трябва да си я впиша в списъка на екипировката за зимно време. Имах само нормална вода за пиене, но при тези обстоятелства реших да я споделя с колата с надеждата, че няма да замръзне веднага въпреки, че беше -8 градуса. Продължих пътуването пестейки повече водата отколкото бензина. Е по закона на Мърфи, много го уважавам вече този пич, малко след това магистралата се изчисти. Преминах първия етап от пътуването Улм-Мюнхен-Рим-Дъблин и се настроих, че щом късмета още от сега започва да ме изоставя седмицата наистина ще е голямо предизвикателство.
Свеж след цели 6 часа сън пристигнах на летището в Мюнхен,където колегата ми с който трябваше да работим заедно и летеше от Лондон ми прати sms, че си е изпуснал полета, което в последствие се оказа голям проблем, но на този етап не подозирах това. Аз се качих на моя самолет и се насладих максимално на излитането при изгрев слънце. Прелетях над заснежените Алпи и малко след тях се разкри гледка над Венеция. Беше прекрасно, че преди няколко месеца се разхождах там, а сега я видях от самолета. Дори пилота ни обърна внимание, че на изток от нас се вижда Венеция. Северна Италия беше заснежена, но веднага след като наближихме Рим снегът изчезна. В Рим беше пролетно време около 10 градуса. След като сутринта бях тръгнал от Мюнхен на -10 за мен това си беше направо лято. Тук е мястото да отбележа, че дори навън да е 10 градуса в къщите е не повече от 15-20. Хората не са свикнали на ниски температури и отоплението в къщите не достатъчно добро. Ако температурата в южните държави падне под нулата, хората сигурно стоят с якета в стаите.
Докато ми дойде багажа трябваше да почакам малко и след това си хванах такси към локалния офис на фирмата. Трябваше да се попазаря малко за цената на таксито, защото също както и на софийска гара има едни таксита който ти предлагат такси но после се оказва, че возят на по висока тарифа. В Италия разликата не е в пъти, ами около 30%, но понеже ги знаех тези южняшки хитринки реших да спестя на фирмата някое евро за такси.
Веднага след като пристигнах в офиса установих, че проекта няма да е никак лесен и като добавим и някой особености на италианските мобилни мрежи се превърна в кошмарен. Това ми е вече второто посещение в Рим и още не мога да стигна до забележителностите. Единственото което видях този път от Рим беше летището, хотела и офиса. Вторник прекарахме 16 часа в работа и дори не успяхме да я свършим. Сряда изморени и изтощени потеглихме към Ирландия. Колегата ми остана доста разочарован, че не успя да разгледа Рим, аз не бях чак толкова разочарован, но сега установявам, че няма какво да напиша в блога.
Ирландия е малка държава, скрита в западния край на Европа, зад голямата си братовчедка Англия. Но за разлика от братовчедка си има по напредничаво мислене относно глобализацията и паричната единица е евро. Когато пристигнахме времето беше хубаво и топло. Първото впечатление беше, че такситата бяха два пъти по евтини отколкото в Италия. След като се настанихме в хотела, който беше в старинен стил и се намираше в центъра, решихме да отидем да хапнем и отидохме на италиански ресторант, защото в Италия не ни остана време :). Остатъка от деня прекарахме в работа в хотела.
На следващия ден след много продуктивен работен ден решихме, че вече е крайно време за малко забавление и тръгнахме да разглеждаме околността около хотела. Най-лошото нещо на острова е, че много вали. За жалост нито аз нито колегата ми беше погледнал през прозореца и се оказа, че вали. Колкото и ентусиазирани туристи да бяхме времето много скоро ни отказа и решихме да видим една много важна забележителност от ирландската култура – irish pub. Открихме един, който беше точно до хотела така, че след няколко Гинеса все още да се приберем в правилния хотел. Обстановката вътре беше точно както човек си я представя, дървени мебели и много джунджурии по стените. Напомни ми за City pub във Велико Търново и ако в момента някой фен на Пъба чете това – наздраве!!! Наливната Гинес е нещо невероятно. В началото малко се пени и трябва да се изчака и допълни, но си заслужава чакането.
На следващия ден моя колега отлетя обратно за Лондон, а на мен ми остана малко свободно време да обиколя наоколо. Дори и времето не беше дъждовно, затова взех фотоапарата и тръгнах на разходка. Ирландския английски много прилича на американския английски и е по лесен за разбиране от този английски, който говорят в Рединг. Петък следобед суматохата беше пълна. Хората щъкаха във всички посоки, а обратното движение внасяше допълнително объркване в атмосферата. Скоро стигнах до един воден канал. Реших да тръгна по продължението му до брега на океана. Преди това бях видял една карта на която изглеждаше далеч, но реших, че е туристическа карта и може би мащаба не е голям. Въоръжен с търпение тръгнах смело на изток. Вървях, вървях, минах покрай много мостове, които свързваха двата края на канала, но брега не се виждаше. Мостовете бяха построени в различни стилове, някои бяха в старинен стил а други бяха много футуристични. Реших да вървя още половин час и ако не стигна до него да тръгна обратно. След тридесет минути се оказах на края на пешеходната пътека. От там започваше пристанището. В далечината видях океана и бреговете на Англия. Изпълних си целта и тръгнах да се връщам към центъра на града. За да не се връщам по същия път свих настрани и се озовах в някаква индустриална зона. Покрай мен имаше само коли и единствените табели бяха за летището или за пристанището. Озадачен започнах да се замислям, че това едва ли е най-интересното туристическо място в Дъблин. Наоколо нямаше никакви пешеходци. Беше вече много късно да се връщам обратно и реших да спазвам поне посока към центъра. Вече започна да се стъмва и мисълта да замръкна в индустриалната зона на Дъблин не ми се нравеше особено много. Пристанищната зона е прорязана от много канали и това прави спазването на посоката трудно, човек трябва да заобикаля и да търси подходящ мост по който да мине. Включих вниманието на по-висока скорост и започнах да се оглеждам за познати неща. След преминаването по няколко моста се озовах на улица паралелна на канала по който се движех преди. Лека полека започнаха да се появяват все повече хора и скоро стигнах до мястото от където тръгнах – мост над канала, който продължаваше до хотела. Разходих се още малко по централните улици, където вече си личеше по многото хора, че се намирам в центъра. След това намерих и един Макдоналдс, за да хапна за вечеря и се прибрах в хотела, защото на другия ден трябваше да ставам доста рано.
На другия ден беше останало още малко от италианския проект, което трябваше да довърша, но тъкмо нямаше да скучая 5 часа на летището в Рим докато си чакам полета за Мюнхен. Мислех, че ще изглеждам доста подозрително с лаптопа и няколко мобилни устройства и очаквах всеки момент да се появи охраната на летището, но тя така и не дойде. Доволен, че приключих успешно се отправих към самолета за Мюнхен.
В Германия все още беше люта зима. За моя радост в Europcar ми казаха, че съм вече редовен клиент и ми дадоха А4. Така пътят към Улм беше пълно удоволствие и заслужен край на напрегнатата седмица.



Ирландски пъб.



Гинееессс

Забележка, тия жълти автобуси май не са туристически



Към центъра



Към океана