Snowboarding in the sky

В тази история ще ви разкажа за откриването на зимния сезон на 2012. В края на ноември възможностите за море и плаж в Европа са доста ограничени, затова с двама приятели решихме да облечем зимната екипировка, която цяло лято си почива и да пробваме дали още можем да се задържаме на сноубордовете. Другия недостатък на ноември е, че и сняг няма много. Но затова са ги „измислили” Алпите. За да може човек и в по есени времена да намери снежно време. Речено сторено.

Натоварваме екипировката в колата и се отправяме към планинска Австрия. Тръгваме с моята кола, защото още имам валидна винетка за Австрия от предишната седмица (Верона, хм като се замисля и за там имам да разказвам, но друг път). Още не сме излезли от Мюнхен и започва да вали дъжд. Нещо не толкова нетипично за Мюнхен. Изпълнени с оптимизъм за хубаво време в планината въпреки дъждовната прогноза за времето продължаваме напред.

Влизаме в Австрия и излизаме от магистралата. Отправяме се към планината. Навигацията ни показва оставащо време 2 часа за 60 км. Малко по късно разбираме защо. В началото се движим по равнинен терен с няколко тунела. През втората половина от пътя започваме стръмно изкачване по тесен път. Минаваме през няколко села, но понеже продължава да вали дъжд не се виждат никакви хора. През повечето време се движим на втора скорост и разбрах, защо навигацията показваше 2 часа. В крайна сметка го взехме за доста по малко и се изкачихме от 500 на 1500м височина.

Все още вали. За щастие има подземен гараж, където успяхме да си намерим място за паркиране. Излизаме навън в дъжда. На около няма грам сняг и аз се чудя по тревата ли ще караме. Качихме се на първия лифт, който ни издигна от 1500м на 2200. На тази височина се виждаше тук там сняг, но не достатачно за да се кара по него. Следва още един лифт, който ни качи на 2600м. Там вече беше съвсем друга обстановка. Есента беше заменена със зима. Наоколо беше бяло и вместо дъжд валеше сняг. 

От там се качихме на 3-ти лифт. Самото возене на него беше много приключенско, защото на тази височина имаше силен вятър и от време на време спираха лифта заради вятъра. Освен това кабинката се издигаше над отвестни скали. Имаше и много гъста мъгла, поради която края на скалите не се виждаше. Изглеждаше точно като края на света: отвестни скали покрити от части със сняг, края на които изчезва в мъглата. Лифта ни остави на станция на 3200м над морското равнище. След това се отвори вратата и се озовахме на планетата от „Империята отвръща на удара”: снежна виелица, ураганен вятър и гъста мъгла. На повече от 5 м нищо не се вижда. А ние тепърва трябва да установим дали все още можем да караме.

Първото слизане е изпълнено с адреналин. Дали ще успеем да стигнем до долу цели. Тъй като на повече от 5 метра не се вижда, не се виждат и очертанията на пистата. Поне не докато не ги наближи човек. Също така и другите сноубордисти и скиори се виждат в последния момент. Все пак успяваме да стигнем до долната станция на 2200м и смело се качваме отново на лифта, който ни качва пак до края на света. 

С всяко пускане ставаме все по мокри, но и по уверени. Вятърът се засилва. Лифта го спират все по-често и има части от пистата където снегът е издухан и отдолу е само ледника. Ледника Хинтертукс. На това място човек се чувства като глухарче подхванато от вятъра. Трудно е да се бори човек с него и се оставя да го носи. Но не трябва да се обръща с лице към него защото стотиците снежинки се набиват в лицето като малки железни, замръзнали стружки. Всеки см кожа трябва да е покрит.

Заради ураганния вятър спряха лифтовете половин час по рано от предвиденото време. След като се качихме за последно на върха, пред нас се разкри неописуема гледка. Вятърът беше издухал облаците и в далечината над многото назъбени върхове се виждаше оранжевия залез на слънцето. Отраженията на оранжевото се пречупваха в снежните върхове и се смесваха със синьото. При такава гледка се чудех на къде да гледам, към пистата или към небето пред мен и около мен. Самата картина не изглеждаше земна заради оранжевия, червеникав утенък навсякъде наоколо. Сякаш бе картина от марс. Беше просто прекрасно.

Приключенията не спряха дотук. Докато слезем до колата се беше стъмнило. Тръгнахме да слизаме към норманото надморско ниво (500м.). Но мъглата днес имаше ден и отново ни застигна. Същата гъста, непрогледна мъгла се беше спуснала по склона надолу, а и вече беше тъмно. Не се виждаше нищо. Карахме с 10-15км в час колкото да виждаме края на пътя отстрани. В някои селища дори не знаехме наляво или надясно зависа пътя, докато не наближих края му. По едно време настигнахме един местен автобус, който ни беше светлината с тунела.

Слязохме в низината и след около час и нещо се прибрахме обратно в Мюнхен.
Мокри, изморени и щастливи за откриването на зимния сезон.

Майорка – Май 2012

Моята мечта да посетя някой топъл, южен остров наскоро се сбъдна. Въпреки, че много разглеждах полетите за Канарските отрови, нещата се развиха по-малко по различен начин и се оказах на Балеарските острови или по точно на Майорка.

Пътуването започна много рано сутринта. Още в 3:00 а.м. алармата започва да звъни и ние достягаме куфарите пълни със морски пренадлежности (плувки, слънчеви очила и масла).

В полусънено състояние се добираме до спирката на извънградския влак (S-Bahn), слизаме на летището, минаваме проверката за сигурност и се качваме на самолета. За първи път пътувам с Кондор и имах представата за тях, че са нискобюджетна компания. Бях много приятно изненадан. Предлагаха напитки и закуска, също това клипчето им за мерките на сигурност беше много интересно и забавно. Дори пуснаха една серия на „How I met your mother“ по време на пътуването. Също така прочетох в списанието им за първия в историята полет на Кондор. След края на 2-рата Световна Война са превозвали американци (по това време единствените хора в Германия с пари) до Израел. Полета е траял 3 дена през Ница и Гърция. Едно от забавните неща в края на историята беше полета навръщане. Днешните мерки за сигурност изглеждат смешни на фона на тогавашните. Забележете: коридора на самолета (където върви стюардеста) е бил пълен с персийски килими, а по прозорците са висяли най различни армагани и подаръци от обетованата земя. В днешно време, човек един плажен чадър не може да си вземе в самолета.

Полета мина бързо и вече летяхме над острова пресичайки го от северо-изток на юго-запад. След като кацнахме, се зачудихме как да стигнем до хотела си, тъй като не си бяхме резервирали трансфер.Единия вариант беше такси, а другия да се присаединим към другия трансфер и да си доплатим. Организатора през който си бяхме взели пътуването беше Neckermann, затова попитахме първия представител на Neckermann. Оказа се испанско говорящ. Казах му името на хотела, без да пояснявам, че нямаме трансфер, като очаквах това да стане на въпрос по-късно в разговора. Тъй като разговора се състоеше само от „Hotel Timor“, „Si si“, Hotel Timor“, „Bus 158“ „Si si“, не можахме да стигнем до часта със плащането на трансфер-а. Като честни и примерни туристи, ние предполагахме, че ще имаме и други възможности да оправим тази несправедливост. Следващата служителка на Neckermann, говореше немски, но по една или друга причина разговора ни отново се съкрати до „Hotel Timor“, „Bus 158“. Надеждата остана за момента на качването на автобуса. Намерихме автобус номер 158. Там ни посрещтна весел испанско говорящ шофьор, който ни качи куфарите и се повтори сценарий на разговор 1. Качихме се гузни и в очакване всеки момент да ни преброят, открият и посочат с пръст публично. Нищо от това не се случи. Появи се една от аниматорките на Neckermann. Пожела ни приятно прекарване. Както и да обърнем внимание на факта, че Майорка не е само Балерман и алкохол и предлага много други неща. И автобуса тръгна по тесните улички да оставя туристите по хотелите.

Времето на Майорка беше перфектно. Между 20 и 28 градуса, но тък като е доста на юг слънцето пече много перпендикулярно и отвисоко. Бързо се изгаря и на слънце човек има чувството, че е над 30, докато на сянка е приятно прохладно. На небето няма нито едно облаче – кристално синьо небе. Сега разбирам, защо немците толкова много харесват Майорка и искат да живеят там. Много немци в пенсионна възраст си къпуват къщи и се преместват да живеят на острова.

Нашия хотел е малко в страни от туристическата област – пълна със пияни тинейджъри дошли да купонясват на острова. Хотела беше спокоен, Отпред имаше басейн и от терасата се виждаше морето. В началото не ни беше лесно да намерим пътя за плажа, защото централния вход не водеше на никъде, а един от страничните входове водеше към плажа.

Алеята покрай плажа е пълна със заведения. През няколко стотин метра имаше капанчета с номера (B01, B02, B03 = Ballermann). Всичко това говореше, че бяхме в центара на събитията на Ballermann 2012 (http://de.wikipedia.org/wiki/Ballermann_6).

Първия ден беше доста дълъг имайки предвид късата нощ. Освен, че разгледахме плажа успяхме и да пробвахме шезлонгите около басейна на хотела. Най-накрая стана време за вечеря. За щастие имахме организирана вечеря в хотела, която беше доста богат бюфет. И не ни се налагаше да обикаляме заведенията наоколо в търсене на нещо за ядене.

На следващия ден включихме на летен ваканционен режим. Купихме си чадър, защото слънцето беше много силно и бързо се изгаряше. Водата беше малко хладна, но ставаше за бързо къпане. Навсякъде около плажа, дори и на плажа имаше промоутъри и продавачи  на всякъкви неща, и рекламиращи партита и дискотеки, както и немска и испанска кухня.

Плажа беше пълен с хора, като пияните компании изпъкваха, защото бяха много шумни. Настроението беше като на картнавал, Октоберфест или финал на световно първенство по футбол. Научих правилата на една алкохолна игра, но разбрах как се казва. Играе се от 2 отбора от по 1 до n човека. Нареждат се един срещу друг на растояние от около 10 метра. По средата слагат шише. Пред всеки от играчите има бутилка бира. Един от отборите стреля по шишето с топка и ако уцели неговия обор пие бирата докато противниковия играч изправи отново шишето и се върне на мястото си. След това е наред да стреля другия обор. Побетител е този тийм, който пръв си изпие бирата. Групите от пиещи хора бяха облечени по най-различен скандален, смешен но със сигурност правещ впечатление начин: перуки, карнавални облекла, немски носии за Октоберфест, имаше една група промоутъри (поне според мен бяха такива), която беше облечена с кожени панталони като на Октоберфест, тениски с баварското знаме, шапки на баба Яга, вървяха в такт от двете страни на улицата и скандираха нещо на баварски. Повечето групи имаха касетофони и мегафони (каквито имат футболните агитки) или някакъв друг инструмент за съдаване на шум. Около плажа е пълно със заведения и магазини, които са оптимизирани за продажбата на алкохол, който е също така много евтин. Оптимизирани в смисъл на това, че всички необходими неща са на видно и достъпно място. Акохола, съдове за изстудяване и пиене, лед. В общи линии не се играе на дребно с чаши. Пие се директно от кофи (те също се продават директно заедно с алкохола за напълване на кофата) и дълги (по 1 метър) сламки с голям дебит. 

В един от следващите дни се разходихме до Палма, столицата на острова. Взехме си градски автобус до там. Той пътува около 40 минути в едната посока и ни остави на площад „Испания“. От там тръгнахме към крайбрежието, като минахме покрай известната катедрала на Палма и площад „Майор“. Беше петък вечер, но въпреки това столицата ми се стори празна в сръвнение с туристическата област в която ни беше хотела. Архитектурата прилича много на тази във Барселона само, че без Гауди. Уличките са сравнително тесни и ми напомнят малко на Венеция. Оказа се, че в Палма има също така метро, което е интересен феномен за остров. Било се е наводнило наскоро, но сега отново е в действие. Метрото свързва площад Испания със студентския град, който е на север от центъра (в обратна посока на крайбрежието). Навръщане изпуснахме редовните автобуси и се прибрахме с такси.

Като изключим пътвия ден, който беше много дълъг и изпълнен с впечатления, останалите дни се изнизаха много бързо и настана време да стягаме багажа и да се прибираме към Германия. Събрахме малко слънце и открихме летния сезон. Също така моята мечта за остров се сбъдна и останах много доволен.

За последния ден си бяхме поставили цел да изтъргуваме сравнително новия чадър, който закупихме на някой новодошъл турист. Малко преди да приключим плажния ден започнахме да се ориентираме в пазара и да се огледаме кой има нужда от чадър. Оказа се, че съотношението на търсене към предлагане не е в наша полза. Повечето туристи, които се прибираха си бяха оставили чадърите по плажа и човек може да мине и да си прибере някой безстопанствен чадър. Решихме да си не си оставяма вярно отлужилия чадър на произвола на съдбата и си го прибрахме в Мюнхен.

Всички почивки рано или късно свършват, както и нашата в Майорка и се отправихме обратно към Германия, където ни очакваше прохладно време. Летището беше пълно с изморени туристи, който се връщат към работната реалност в Германия и ентусиазирани току що пристигащи. Служителите на летището които се грижат за сигурноста имат доста работа въпреки, че типично по южняшки не си дават много зор. В едно от кошчетата за буклук след зоната за сигурност се чуваше един мегафон от тези който се чуват по плажа. Собстевника му изглежда го е забравил в ръчния багаж.

В крайна сметка Майорка наистина може да предложи много повече от алкохолен туризъм въпреки, че в този пост моите впечатления акцентират главно върху него. В Майорка има планини, човек може да се катери, да обикаля острова с колело, да участва в сафари и много други неща, които ни очакват в следващите посещения.

 Playa De Palma

 Ballermann 04

 Катедралата в Палма

Амстердам – града на водните канали, колелата и свободата

Една европейска дестинация, която отдавна се каня да посетя е холандската столица – Амстердам. Досега ми се изплъзваше по време на Field test-а, защото е много на север и се покриваше от северно германския ни офис, а не от Улм. Но в крайна сметка ми се отдаде възможност да я посетя извън работа в края на изминалата седмица.

Приключих работната седмица още в сряда и имах възможност да се настроя за полета в четвъртък следобед.

Полета мина добре (нямаше фалирали компании, както последното пътуване към Барселона). В самолета седях до една холандка и използвах възможноста да я разпитам няколко неща за нравите на холандците. След като кацна на самолета му трябваха около 20-30 минути за да стигне крайното си място за паркиране. Оказа се, че дори сме имали късмет, защото някои от пистите за кацане се намирали на повече от 40 минути растояние. Това да се използва самолета за автобус ми се стори доста враждебно към природата, но за сметка на това се компенсира от масовото използване на велосипеди в центъра на Амстердам.

Този път реших да се подготвя малко по-добре от обикновенно и си изтеглих един Арр на Амстердам с информация за града. Там прочетох няколко неща и едно от тях беше, че цената на билетите за влака от автомат е по-евтина от цената на гишето. Като опитен турист се наредих на опашката на автомата въпреки, че знаех, че менюто на автомата е само на холандски. Оказа се, че има и английски, но пък не приема монети а само дебитни и кредитни карти, а цената на кредитната карта е отново по-скъпа. Още от ученическите времена в България, когато се мислех за хакер си създадох някъква параноя да не си пъхам кредитната карта в непознати машинки в непознати държави. Това мислене ми костваше още една опашка и най-накрая си взех билет за влака на по- скъпата цена. След кратко търсене на коловоза се оказах на правилния и малко след това се качих на жълт, странно изглеждаш влак с тесни коридори.

След три спирки бях на централна гара, където трябваше да потърся трамвай номер 9. Трамвайте бяха разделени на 2 зони А и В. Моят трамвай се оказа във В. С качването човек бива посрещтнат от учтив контрольор (този имаше засукан, баварски мустак), който си има собствена кабинка подобна на кабинката на шофьора в центъра на трамвая. 

Като пристигнах на Rembrandtplein (площад със стауя на Рембрандт) почти се беше свечерило. Хотела ни се намираше точно на този площад, който беше много оживен с много ресторанти, барове и дискотеки около него. Обстановката беше като на Слънчев бряг през лятото.

В хотела се срещнах с моята компания и малко след това отидхме да вечеряме в един Аржентински ресторант точно до хотела, който предлагаше много добра скара.

Архитектурата в Амстердам е доста стара и прозорците в хотела нямат никаква изолация – нито температурна, нито звукова. За щастие успяхме да си преместим стаята да не е от страната на площада, защото иначе бихме имали чувството, че сме на дискотека.

На следващия ден моята компания беше на работа. Свикнали с немската организираност и точност ми се стори доста странно, че първото такси, което трябваше да дойде пред хотела изобщо не дойде, а второто дойде с 20 минути закъснение. От това си направих заключение, че поради интернационалноста на Амстердам манталитета е също толкова смесен и града е загубил типичните за северните градове характеристики – точност и организираност. Естествено това е доста прибързано заключение направено на базата на единична случка, но въпреки това съдейки по интернациолноста на жителите му може би не е далеч от истината.

След това тръгнах на разходка по един от маршрутите, които ми предложи Арр-а на телефона. Разгледах няколко забележителности, като „къщата на гнома”, една стара диамантена фабрика, една защитна кула, едно архетектурно училище и един парк. Видях и най-големия пазар в холандия – една улица пълна със сергии, на които се продаваха всякакви неща. Последната забележителност беше сградата на Heineken, където се предлагаше разходката из бирарията наречена Heineken Experience. 

По пътя ме заприказва една продавачка на козметични материали. Докато си говорихме тя забеляза мартениците на ръката ми и каза: „A ти да не си от България?“. Стана ми доста забавно и гордо, че мартениците са добили вече такава голяма популярност по света. Оказа се, че съквартирантката и е от България и от нея познава мартениците.

По време на разходката ми направиха впечатление няколко неща. Архитектурата е нещо средно между северно германска и английска, преобладават по старинните сгради. Центъра е опасан и пронизан от водни канали, които са се използвали навремето за транспорт на стоки от и до корабите, които са спирали на пристанището. Предвижването става основно с колела, защото заради каналите и мостовете е много трудно с коли. Поради големия брой колездачи лентите за колездачи са много широки, а също така и колездачите са много опасни и не се съобразяват много с пешеходците (подобно на автомобилните шофьори във България). 

На следващия ден се разходихме с лодка, която тръгна по един от каналите, мина по реката Амстел, влезе в няколко други канала и излезе на пристанището. Тогава отново се убедих, че самата инфраструктура на града е направена за да се улесни търговията (предимно по море). Дори и квартала на червените фенери (известен с услуги от най-древен вид) е възникнал във тази връзка. Интересен ми се стори и факта, че въпреки сложените огради на каналите, всяка седмица поне една кола пада във водата.

Вечерта се срещнахме с приятели от България в едно от заведенията на Rembrandtplein. А след това направихме разходка по известния квартал на червените светлини. Това е квартала в който се предлагат услуги от всякакъв вид, а също така се и се продават легално наркотични вещества. Междудругото миризмата на марихуана може да се усети почти навсякъде във въздуха в града. Стори ми се доста забавно, че както пред ресторант е изложено менюто със видовете ястия и цените. По същия начин пред някои магазини е изложено меню от наркотични вещества, наример видове гъби, начин на уппотреба, време на действие, ефект от вземато, като повдигане нанастроението и видове халюцинации които може да има човек след вземането итн. За човек от държава където дори говоренето за наркотици е табу, а използването нелегално, цялата ситуация излгежда много странно. Същото важи и за предлагането и купуването на сексуални услуги.

Докато пиша това ми хрумна една мисъл. Понеже холандицте от край време се занимават с търговия, чрез тази толерантност към наркотиците и проституцията (за разлика от другите дъгжави) демонстрират според мен основната идея и принцип на пазарната икономика, че всичко се купува и продава. Колкото и капиталистически да звучи това си заслужава човек да се замисли над този въпрос. Това което подкрепям със сигурност в тази идея и теория е правото и свободата на личен избор, което се демонстрира по този начин.