Една европейска дестинация, която отдавна се каня да посетя е холандската столица – Амстердам. Досега ми се изплъзваше по време на Field test-а, защото е много на север и се покриваше от северно германския ни офис, а не от Улм. Но в крайна сметка ми се отдаде възможност да я посетя извън работа в края на изминалата седмица.
Приключих работната седмица още в сряда и имах възможност да се настроя за полета в четвъртък следобед.
Полета мина добре (нямаше фалирали компании, както последното пътуване към Барселона). В самолета седях до една холандка и използвах възможноста да я разпитам няколко неща за нравите на холандците. След като кацна на самолета му трябваха около 20-30 минути за да стигне крайното си място за паркиране. Оказа се, че дори сме имали късмет, защото някои от пистите за кацане се намирали на повече от 40 минути растояние. Това да се използва самолета за автобус ми се стори доста враждебно към природата, но за сметка на това се компенсира от масовото използване на велосипеди в центъра на Амстердам.
Този път реших да се подготвя малко по-добре от обикновенно и си изтеглих един Арр на Амстердам с информация за града. Там прочетох няколко неща и едно от тях беше, че цената на билетите за влака от автомат е по-евтина от цената на гишето. Като опитен турист се наредих на опашката на автомата въпреки, че знаех, че менюто на автомата е само на холандски. Оказа се, че има и английски, но пък не приема монети а само дебитни и кредитни карти, а цената на кредитната карта е отново по-скъпа. Още от ученическите времена в България, когато се мислех за хакер си създадох някъква параноя да не си пъхам кредитната карта в непознати машинки в непознати държави. Това мислене ми костваше още една опашка и най-накрая си взех билет за влака на по- скъпата цена. След кратко търсене на коловоза се оказах на правилния и малко след това се качих на жълт, странно изглеждаш влак с тесни коридори.
След три спирки бях на централна гара, където трябваше да потърся трамвай номер 9. Трамвайте бяха разделени на 2 зони А и В. Моят трамвай се оказа във В. С качването човек бива посрещтнат от учтив контрольор (този имаше засукан, баварски мустак), който си има собствена кабинка подобна на кабинката на шофьора в центъра на трамвая.
Като пристигнах на Rembrandtplein (площад със стауя на Рембрандт) почти се беше свечерило. Хотела ни се намираше точно на този площад, който беше много оживен с много ресторанти, барове и дискотеки около него. Обстановката беше като на Слънчев бряг през лятото.
В хотела се срещнах с моята компания и малко след това отидхме да вечеряме в един Аржентински ресторант точно до хотела, който предлагаше много добра скара.
Архитектурата в Амстердам е доста стара и прозорците в хотела нямат никаква изолация – нито температурна, нито звукова. За щастие успяхме да си преместим стаята да не е от страната на площада, защото иначе бихме имали чувството, че сме на дискотека.
На следващия ден моята компания беше на работа. Свикнали с немската организираност и точност ми се стори доста странно, че първото такси, което трябваше да дойде пред хотела изобщо не дойде, а второто дойде с 20 минути закъснение. От това си направих заключение, че поради интернационалноста на Амстердам манталитета е също толкова смесен и града е загубил типичните за северните градове характеристики – точност и организираност. Естествено това е доста прибързано заключение направено на базата на единична случка, но въпреки това съдейки по интернациолноста на жителите му може би не е далеч от истината.
След това тръгнах на разходка по един от маршрутите, които ми предложи Арр-а на телефона. Разгледах няколко забележителности, като „къщата на гнома”, една стара диамантена фабрика, една защитна кула, едно архетектурно училище и един парк. Видях и най-големия пазар в холандия – една улица пълна със сергии, на които се продаваха всякакви неща. Последната забележителност беше сградата на Heineken, където се предлагаше разходката из бирарията наречена Heineken Experience.
По пътя ме заприказва една продавачка на козметични материали. Докато си говорихме тя забеляза мартениците на ръката ми и каза: „A ти да не си от България?“. Стана ми доста забавно и гордо, че мартениците са добили вече такава голяма популярност по света. Оказа се, че съквартирантката и е от България и от нея познава мартениците.
По време на разходката ми направиха впечатление няколко неща. Архитектурата е нещо средно между северно германска и английска, преобладават по старинните сгради. Центъра е опасан и пронизан от водни канали, които са се използвали навремето за транспорт на стоки от и до корабите, които са спирали на пристанището. Предвижването става основно с колела, защото заради каналите и мостовете е много трудно с коли. Поради големия брой колездачи лентите за колездачи са много широки, а също така и колездачите са много опасни и не се съобразяват много с пешеходците (подобно на автомобилните шофьори във България).
На следващия ден се разходихме с лодка, която тръгна по един от каналите, мина по реката Амстел, влезе в няколко други канала и излезе на пристанището. Тогава отново се убедих, че самата инфраструктура на града е направена за да се улесни търговията (предимно по море). Дори и квартала на червените фенери (известен с услуги от най-древен вид) е възникнал във тази връзка. Интересен ми се стори и факта, че въпреки сложените огради на каналите, всяка седмица поне една кола пада във водата.
Вечерта се срещнахме с приятели от България в едно от заведенията на Rembrandtplein. А след това направихме разходка по известния квартал на червените светлини. Това е квартала в който се предлагат услуги от всякакъв вид, а също така се и се продават легално наркотични вещества. Междудругото миризмата на марихуана може да се усети почти навсякъде във въздуха в града. Стори ми се доста забавно, че както пред ресторант е изложено менюто със видовете ястия и цените. По същия начин пред някои магазини е изложено меню от наркотични вещества, наример видове гъби, начин на уппотреба, време на действие, ефект от вземато, като повдигане нанастроението и видове халюцинации които може да има човек след вземането итн. За човек от държава където дори говоренето за наркотици е табу, а използването нелегално, цялата ситуация излгежда много странно. Същото важи и за предлагането и купуването на сексуални услуги.
Докато пиша това ми хрумна една мисъл. Понеже холандицте от край време се занимават с търговия, чрез тази толерантност към наркотиците и проституцията (за разлика от другите дъгжави) демонстрират според мен основната идея и принцип на пазарната икономика, че всичко се купува и продава. Колкото и капиталистически да звучи това си заслужава човек да се замисли над този въпрос. Това което подкрепям със сигурност в тази идея и теория е правото и свободата на личен избор, което се демонстрира по този начин.
