Вдъхновен от филма „Up in the air“ очаквах с нетърпение следващата ми командировка. Исках да събера малко мили и да се отдалеча малко от заснежения по това време Улм. Интересното беше, че трябваше да посетя за една седмица две държави, които на всичкото отгоре дори не бяха съседни, а доста отдалечени. Единственото общо между тях беше, че започват с една и съща буква - И. Малко се зачудих, че мениджърите вече правят плана за пътуване по азбучен ред, но приех задачата за голямо предизвикателство, каквато и се оказа в последствие. Въпросните държави бяха Италия и Ирландия.
Реших да започна пътуването още в неделя за да се видя с един приятел в Мюнхен и за да избегна задръстванията в снежното време. Късметът в Europcar ми определи Citroen-че и въпреки, че не съм фен на френските коли това изглеждаше симпатично. Натоварих багаж за 6 дни, защото завръщането ми в Улм беше чак следващата събота и потеглих към Мюнхен. За неделя следобед магистралата беше доста празна, но и много мокра. Проблемът на мократа магистрала е, че стъклата ти са постоянно зацапани от другите коли. А това Citroen-че колкото и да беше малко пръскаше многооо вода. Инженерите му изглежда не са го предвидили да пести вода и по тази причина се оказах на средата на магистралата с 140км/ч и с минимална видимост. На всичкото отгоре наблизо нямаше и бензиностанция. За разлика от България, където бензиностанциите са средно през 5 км, в Германия са средно през 50 км. Залепих се зад един тир за да ме пръска с повече вода и започнах да се оглеждам за паркинг. За щастие малко след това видях един паркинг и слязох да си чистя стъклата. Естествено, че нямах в себе си течност за чистачки, която не замръзва, но май трябва да си я впиша в списъка на екипировката за зимно време. Имах само нормална вода за пиене, но при тези обстоятелства реших да я споделя с колата с надеждата, че няма да замръзне веднага въпреки, че беше -8 градуса. Продължих пътуването пестейки повече водата отколкото бензина. Е по закона на Мърфи, много го уважавам вече този пич, малко след това магистралата се изчисти. Преминах първия етап от пътуването Улм-Мюнхен-Рим-Дъблин и се настроих, че щом късмета още от сега започва да ме изоставя седмицата наистина ще е голямо предизвикателство.
Свеж след цели 6 часа сън пристигнах на летището в Мюнхен,където колегата ми с който трябваше да работим заедно и летеше от Лондон ми прати sms, че си е изпуснал полета, което в последствие се оказа голям проблем, но на този етап не подозирах това. Аз се качих на моя самолет и се насладих максимално на излитането при изгрев слънце. Прелетях над заснежените Алпи и малко след тях се разкри гледка над Венеция. Беше прекрасно, че преди няколко месеца се разхождах там, а сега я видях от самолета. Дори пилота ни обърна внимание, че на изток от нас се вижда Венеция. Северна Италия беше заснежена, но веднага след като наближихме Рим снегът изчезна. В Рим беше пролетно време около 10 градуса. След като сутринта бях тръгнал от Мюнхен на -10 за мен това си беше направо лято. Тук е мястото да отбележа, че дори навън да е 10 градуса в къщите е не повече от 15-20. Хората не са свикнали на ниски температури и отоплението в къщите не достатъчно добро. Ако температурата в южните държави падне под нулата, хората сигурно стоят с якета в стаите.
Докато ми дойде багажа трябваше да почакам малко и след това си хванах такси към локалния офис на фирмата. Трябваше да се попазаря малко за цената на таксито, защото също както и на софийска гара има едни таксита който ти предлагат такси но после се оказва, че возят на по висока тарифа. В Италия разликата не е в пъти, ами около 30%, но понеже ги знаех тези южняшки хитринки реших да спестя на фирмата някое евро за такси.
Веднага след като пристигнах в офиса установих, че проекта няма да е никак лесен и като добавим и някой особености на италианските мобилни мрежи се превърна в кошмарен. Това ми е вече второто посещение в Рим и още не мога да стигна до забележителностите. Единственото което видях този път от Рим беше летището, хотела и офиса. Вторник прекарахме 16 часа в работа и дори не успяхме да я свършим. Сряда изморени и изтощени потеглихме към Ирландия. Колегата ми остана доста разочарован, че не успя да разгледа Рим, аз не бях чак толкова разочарован, но сега установявам, че няма какво да напиша в блога.
Ирландия е малка държава, скрита в западния край на Европа, зад голямата си братовчедка Англия. Но за разлика от братовчедка си има по напредничаво мислене относно глобализацията и паричната единица е евро. Когато пристигнахме времето беше хубаво и топло. Първото впечатление беше, че такситата бяха два пъти по евтини отколкото в Италия. След като се настанихме в хотела, който беше в старинен стил и се намираше в центъра, решихме да отидем да хапнем и отидохме на италиански ресторант, защото в Италия не ни остана време :). Остатъка от деня прекарахме в работа в хотела.
На следващия ден след много продуктивен работен ден решихме, че вече е крайно време за малко забавление и тръгнахме да разглеждаме околността около хотела. Най-лошото нещо на острова е, че много вали. За жалост нито аз нито колегата ми беше погледнал през прозореца и се оказа, че вали. Колкото и ентусиазирани туристи да бяхме времето много скоро ни отказа и решихме да видим една много важна забележителност от ирландската култура – irish pub. Открихме един, който беше точно до хотела така, че след няколко Гинеса все още да се приберем в правилния хотел. Обстановката вътре беше точно както човек си я представя, дървени мебели и много джунджурии по стените. Напомни ми за City pub във Велико Търново и ако в момента някой фен на Пъба чете това – наздраве!!! Наливната Гинес е нещо невероятно. В началото малко се пени и трябва да се изчака и допълни, но си заслужава чакането.
На следващия ден моя колега отлетя обратно за Лондон, а на мен ми остана малко свободно време да обиколя наоколо. Дори и времето не беше дъждовно, затова взех фотоапарата и тръгнах на разходка. Ирландския английски много прилича на американския английски и е по лесен за разбиране от този английски, който говорят в Рединг. Петък следобед суматохата беше пълна. Хората щъкаха във всички посоки, а обратното движение внасяше допълнително объркване в атмосферата. Скоро стигнах до един воден канал. Реших да тръгна по продължението му до брега на океана. Преди това бях видял една карта на която изглеждаше далеч, но реших, че е туристическа карта и може би мащаба не е голям. Въоръжен с търпение тръгнах смело на изток. Вървях, вървях, минах покрай много мостове, които свързваха двата края на канала, но брега не се виждаше. Мостовете бяха построени в различни стилове, някои бяха в старинен стил а други бяха много футуристични. Реших да вървя още половин час и ако не стигна до него да тръгна обратно. След тридесет минути се оказах на края на пешеходната пътека. От там започваше пристанището. В далечината видях океана и бреговете на Англия. Изпълних си целта и тръгнах да се връщам към центъра на града. За да не се връщам по същия път свих настрани и се озовах в някаква индустриална зона. Покрай мен имаше само коли и единствените табели бяха за летището или за пристанището. Озадачен започнах да се замислям, че това едва ли е най-интересното туристическо място в Дъблин. Наоколо нямаше никакви пешеходци. Беше вече много късно да се връщам обратно и реших да спазвам поне посока към центъра. Вече започна да се стъмва и мисълта да замръкна в индустриалната зона на Дъблин не ми се нравеше особено много. Пристанищната зона е прорязана от много канали и това прави спазването на посоката трудно, човек трябва да заобикаля и да търси подходящ мост по който да мине. Включих вниманието на по-висока скорост и започнах да се оглеждам за познати неща. След преминаването по няколко моста се озовах на улица паралелна на канала по който се движех преди. Лека полека започнаха да се появяват все повече хора и скоро стигнах до мястото от където тръгнах – мост над канала, който продължаваше до хотела. Разходих се още малко по централните улици, където вече си личеше по многото хора, че се намирам в центъра. След това намерих и един Макдоналдс, за да хапна за вечеря и се прибрах в хотела, защото на другия ден трябваше да ставам доста рано.
На другия ден беше останало още малко от италианския проект, което трябваше да довърша, но тъкмо нямаше да скучая 5 часа на летището в Рим докато си чакам полета за Мюнхен. Мислех, че ще изглеждам доста подозрително с лаптопа и няколко мобилни устройства и очаквах всеки момент да се появи охраната на летището, но тя така и не дойде. Доволен, че приключих успешно се отправих към самолета за Мюнхен.
В Германия все още беше люта зима. За моя радост в Europcar ми казаха, че съм вече редовен клиент и ми дадоха А4. Така пътят към Улм беше пълно удоволствие и заслужен край на напрегнатата седмица.
Ирландски пъб.
Гинееессс
Реших да започна пътуването още в неделя за да се видя с един приятел в Мюнхен и за да избегна задръстванията в снежното време. Късметът в Europcar ми определи Citroen-че и въпреки, че не съм фен на френските коли това изглеждаше симпатично. Натоварих багаж за 6 дни, защото завръщането ми в Улм беше чак следващата събота и потеглих към Мюнхен. За неделя следобед магистралата беше доста празна, но и много мокра. Проблемът на мократа магистрала е, че стъклата ти са постоянно зацапани от другите коли. А това Citroen-че колкото и да беше малко пръскаше многооо вода. Инженерите му изглежда не са го предвидили да пести вода и по тази причина се оказах на средата на магистралата с 140км/ч и с минимална видимост. На всичкото отгоре наблизо нямаше и бензиностанция. За разлика от България, където бензиностанциите са средно през 5 км, в Германия са средно през 50 км. Залепих се зад един тир за да ме пръска с повече вода и започнах да се оглеждам за паркинг. За щастие малко след това видях един паркинг и слязох да си чистя стъклата. Естествено, че нямах в себе си течност за чистачки, която не замръзва, но май трябва да си я впиша в списъка на екипировката за зимно време. Имах само нормална вода за пиене, но при тези обстоятелства реших да я споделя с колата с надеждата, че няма да замръзне веднага въпреки, че беше -8 градуса. Продължих пътуването пестейки повече водата отколкото бензина. Е по закона на Мърфи, много го уважавам вече този пич, малко след това магистралата се изчисти. Преминах първия етап от пътуването Улм-Мюнхен-Рим-Дъблин и се настроих, че щом късмета още от сега започва да ме изоставя седмицата наистина ще е голямо предизвикателство.
Свеж след цели 6 часа сън пристигнах на летището в Мюнхен,където колегата ми с който трябваше да работим заедно и летеше от Лондон ми прати sms, че си е изпуснал полета, което в последствие се оказа голям проблем, но на този етап не подозирах това. Аз се качих на моя самолет и се насладих максимално на излитането при изгрев слънце. Прелетях над заснежените Алпи и малко след тях се разкри гледка над Венеция. Беше прекрасно, че преди няколко месеца се разхождах там, а сега я видях от самолета. Дори пилота ни обърна внимание, че на изток от нас се вижда Венеция. Северна Италия беше заснежена, но веднага след като наближихме Рим снегът изчезна. В Рим беше пролетно време около 10 градуса. След като сутринта бях тръгнал от Мюнхен на -10 за мен това си беше направо лято. Тук е мястото да отбележа, че дори навън да е 10 градуса в къщите е не повече от 15-20. Хората не са свикнали на ниски температури и отоплението в къщите не достатъчно добро. Ако температурата в южните държави падне под нулата, хората сигурно стоят с якета в стаите.
Докато ми дойде багажа трябваше да почакам малко и след това си хванах такси към локалния офис на фирмата. Трябваше да се попазаря малко за цената на таксито, защото също както и на софийска гара има едни таксита който ти предлагат такси но после се оказва, че возят на по висока тарифа. В Италия разликата не е в пъти, ами около 30%, но понеже ги знаех тези южняшки хитринки реших да спестя на фирмата някое евро за такси.
Веднага след като пристигнах в офиса установих, че проекта няма да е никак лесен и като добавим и някой особености на италианските мобилни мрежи се превърна в кошмарен. Това ми е вече второто посещение в Рим и още не мога да стигна до забележителностите. Единственото което видях този път от Рим беше летището, хотела и офиса. Вторник прекарахме 16 часа в работа и дори не успяхме да я свършим. Сряда изморени и изтощени потеглихме към Ирландия. Колегата ми остана доста разочарован, че не успя да разгледа Рим, аз не бях чак толкова разочарован, но сега установявам, че няма какво да напиша в блога.
Ирландия е малка държава, скрита в западния край на Европа, зад голямата си братовчедка Англия. Но за разлика от братовчедка си има по напредничаво мислене относно глобализацията и паричната единица е евро. Когато пристигнахме времето беше хубаво и топло. Първото впечатление беше, че такситата бяха два пъти по евтини отколкото в Италия. След като се настанихме в хотела, който беше в старинен стил и се намираше в центъра, решихме да отидем да хапнем и отидохме на италиански ресторант, защото в Италия не ни остана време :). Остатъка от деня прекарахме в работа в хотела.
На следващия ден след много продуктивен работен ден решихме, че вече е крайно време за малко забавление и тръгнахме да разглеждаме околността около хотела. Най-лошото нещо на острова е, че много вали. За жалост нито аз нито колегата ми беше погледнал през прозореца и се оказа, че вали. Колкото и ентусиазирани туристи да бяхме времето много скоро ни отказа и решихме да видим една много важна забележителност от ирландската култура – irish pub. Открихме един, който беше точно до хотела така, че след няколко Гинеса все още да се приберем в правилния хотел. Обстановката вътре беше точно както човек си я представя, дървени мебели и много джунджурии по стените. Напомни ми за City pub във Велико Търново и ако в момента някой фен на Пъба чете това – наздраве!!! Наливната Гинес е нещо невероятно. В началото малко се пени и трябва да се изчака и допълни, но си заслужава чакането.
На следващия ден моя колега отлетя обратно за Лондон, а на мен ми остана малко свободно време да обиколя наоколо. Дори и времето не беше дъждовно, затова взех фотоапарата и тръгнах на разходка. Ирландския английски много прилича на американския английски и е по лесен за разбиране от този английски, който говорят в Рединг. Петък следобед суматохата беше пълна. Хората щъкаха във всички посоки, а обратното движение внасяше допълнително объркване в атмосферата. Скоро стигнах до един воден канал. Реших да тръгна по продължението му до брега на океана. Преди това бях видял една карта на която изглеждаше далеч, но реших, че е туристическа карта и може би мащаба не е голям. Въоръжен с търпение тръгнах смело на изток. Вървях, вървях, минах покрай много мостове, които свързваха двата края на канала, но брега не се виждаше. Мостовете бяха построени в различни стилове, някои бяха в старинен стил а други бяха много футуристични. Реших да вървя още половин час и ако не стигна до него да тръгна обратно. След тридесет минути се оказах на края на пешеходната пътека. От там започваше пристанището. В далечината видях океана и бреговете на Англия. Изпълних си целта и тръгнах да се връщам към центъра на града. За да не се връщам по същия път свих настрани и се озовах в някаква индустриална зона. Покрай мен имаше само коли и единствените табели бяха за летището или за пристанището. Озадачен започнах да се замислям, че това едва ли е най-интересното туристическо място в Дъблин. Наоколо нямаше никакви пешеходци. Беше вече много късно да се връщам обратно и реших да спазвам поне посока към центъра. Вече започна да се стъмва и мисълта да замръкна в индустриалната зона на Дъблин не ми се нравеше особено много. Пристанищната зона е прорязана от много канали и това прави спазването на посоката трудно, човек трябва да заобикаля и да търси подходящ мост по който да мине. Включих вниманието на по-висока скорост и започнах да се оглеждам за познати неща. След преминаването по няколко моста се озовах на улица паралелна на канала по който се движех преди. Лека полека започнаха да се появяват все повече хора и скоро стигнах до мястото от където тръгнах – мост над канала, който продължаваше до хотела. Разходих се още малко по централните улици, където вече си личеше по многото хора, че се намирам в центъра. След това намерих и един Макдоналдс, за да хапна за вечеря и се прибрах в хотела, защото на другия ден трябваше да ставам доста рано.
На другия ден беше останало още малко от италианския проект, което трябваше да довърша, но тъкмо нямаше да скучая 5 часа на летището в Рим докато си чакам полета за Мюнхен. Мислех, че ще изглеждам доста подозрително с лаптопа и няколко мобилни устройства и очаквах всеки момент да се появи охраната на летището, но тя така и не дойде. Доволен, че приключих успешно се отправих към самолета за Мюнхен.
В Германия все още беше люта зима. За моя радост в Europcar ми казаха, че съм вече редовен клиент и ми дадоха А4. Така пътят към Улм беше пълно удоволствие и заслужен край на напрегнатата седмица.
Ирландски пъб.
Гинееессс
Забележка, тия жълти автобуси май не са туристически
Към центъра
Към океана
What were you talking in the videos?!
ReplyDelete