Великден във Велико Търново

Здравейте приятели, блоговете които не са свързани с работа започват да зачестяват, което е хубаво. Последното ми пътуване беше прибирането в къщи за Великден..

До сега не се бях прибирал за Великден, но всяко нещо си има първи път и затова ето ме и мен, тръгвам в 4 сутринта за Щутгарт. Чувството е много подобно на командировка заради ранния час. Бях си резервирал паркинг близо до летището, който трябваше да намеря. Затова тръгнах 3 часа преди самия полет, защото не обичам рано сутринта да търся някакви непознати адреси минути преди самия полет. Слизайки към колата още полу-спящ ме очакваше неприятната изненада, че колата е обвита в скреж и набързо се разсъних, докато я чистех. Навигацията TomTom няма грешка в Германия и след около час бях на мястото за паркиране, от където ме откараха до летището. Преминах по вече добре познатата процедура check in, baggage drop, security check, но по някаква странна причина при последното скенера се разпищя. Бях минавал през него вече поне 10 пъти и досега никога не се беше разпищявал, но сега се разпищя. Явно по Великден са решили да увеличат нивото на сигурност или последните дни е имало много желязо в питейната вода в Улм. След по-детайлна проверка решиха, че не съм опасен и се отправих към гейт-а. Почаках 30-тина минути през които почетох малко една книга и след това ни натовариха на един автобус и се озовахме пред самолета. Той беше витлов, но вече се бях подготвил да е такъв затова не се уплаших. Първия път като се возих на витлов самолет нямах търпение да кацна. Доста по шумен е от турбинния и изглежда нестабилен, но за малкото разстояние между Щутгарт и Мюнхен беше ок. Все пак военните товарни самолети са витлови, затова предлагам, че са стабилни.

Отлетяхме на изток към Мюнхен като минахме над Улм и Аугсбурт. Доста се оглеждах за Münster-а, но не можах да го видя, беше доста облачно под нас. След кацането в Мюнхен имах около един час почивка до полета до София.

Хапнах един сандвич и се отправих към гейт-а. Пътуването до София мина неусетно, когато човек е свикнал на 24 часови преходи с автобус. Съвсем скоро кацнах на българска земя. На новия терминал 2, който според тази страница http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=481401 е сред 12те най-грозни летища по света. Аз лично не съм съгласен, защото новия терминал изглежда много по добре от повечето летища, които съм виждал. Но когато видях, че в тази статия са и летища като J.F.K. и Heathrow се успокоих, че най-вероятно имат много странен начин за оценяване.

Нямах търпение да се прибера към Велико Търново. Взех си багажа, посрещнаха ме и потеглихме към магистрала Хемус. Петък следобед не е най-удачното време човек да се опита да излиза от София. Като прибавим и факта, че събота щеше да е Великден и понеделника беше почивен ден допълнително усложняваше положението. Направихме и опит да минем по магистралата към Пловдив, но и там положението не беше по розово. Въоръжихме се с търпение и се настроихме, че по някое време днес ще пристигнем и се „гмурнахме“ в задръстването. Бях си само за 7 дни в България, но въпреки това нямах нищо против да прекарам един от тях в кола. Интересно е, че когато човек приеме положението, то като от само себе си се оправя. Бях се настроил за 6-часово пътешествие, но след известно време трафика намаля и скоро след това се движехме с нормална скорост към старопрестолния град.

Всеки човек има град в който се чувства у дома си. За мен този град е Велико Търново. Може би заради многото преживявания от училищните времена, спомените, приятелите. Градът от който започва да се развива живота му. Чувството да се прибереш в къщи е много хубаво и тази песен донякъде го пресъздава при мен. http://www.youtube.com/watch?v=FdAIMCKK_-w

Градът много се е променил от времената когато последно живях там. Ново строителство, нови хора, но чувството да се прибереш вкъщи не се променя.

Дните в Търново минаха бързо. Срещи със стари и нови приятели, излизане по старите заведения: „City Pub“, „Spider“, празнуване на рождения ден на един приятел (да е жив и здрав), игри на покер. Неусетно се изнизаха великденските празници и настана време да се прибирам обратно към Улм.

Преди това минах да посетя роднините в Благоевград. Едно време Благоевград ми се виждаше на края на света. Толкова отдалечено място за размерите на България, но в днешния динамичен свят човек може за един ден да отиде от Велико Търново до Благоевград и да се върне. В този момент се сещам за едно 11-часово пътуване от Благоевград до Велико Търново в моето детство. Това години наред беше рекорд за най-дългото ми пътуване. Сега рекорда се държи от 40-часово пътуване с автобус от София до Улм.

За щастие на следващия ден пътуването продължи само около 6 часа, при това защото имах около 3 часа престой в Мюнхен. Предстояха ми само около 4 дена с Улм, след което отново летях към Балканите, където ме очакваше голяма изненада заради вулкана Ейафйауайокул. Но за това ще ви разкажа повече в следващия пост.