My travel chronology: Deja-vu de Lisboa

Здравейте приятели,

Отдавна не съм поствал нищо, но напоследък се загубих (буквално и преносно) по европейските пътища. Като цяло какво ми се случи през последните 2 месеца – бях си в България – почивка, релакс, море. Прекарах две вълнуващи седмици по английските магистрали, където работния ми ден се състоеше в девет часово седене в кола. Интересното беше, че си сменяхме местата в колата. Дотолкова бях свикнал с обратното движение, че като се с върнах в Германия на моменти се замислях дали съм от правилната страна и тръгвах да сядам от грешната. Бяхме интересна гледка - с четири лаптопа и четири антени на покрива, но все пак нямахме късмета да бъдем спрени от специалните части, защото обикаляме около грешното посолство. Ще посветя този пост, на един много хубав и любим град, който предизвиква в мен приятни носталгични спомени. Сещате ли се за чувството, когато нещо се е случило толкова отдавна все едно се е случило в някой друг живот, много е подобно на това при което човек има чувството, че е бил някъде, а всъщност е там за първи път (Пример: Deja-vu - промяна в матрицата). Е, моя случай е първият, аз наистина бях в Лисабон през 2004-та. Колкото и зле да се представихме на тогавашното европейско първенсто хубавият споменът за Лисабон остана.

Споменът се потвърди и още при самото кацане. Южните държави много ме привличат. Дори и самото време да не е прекрасно (когато кацнах, беше облачно и ръмеше) те създават в мен едно усещане за почивка и гостоприемност. Чувство което има човек когато е на море. Мнението за гостоприемството бързо се развали след като таксиметровия шофьор ме таксува двойно с оправданието, че било почивен ден. Както всеки понеделник всичко се развива като на сън. След като се нанесох в хотела отидох до близкия търговски център. Когато влязох в него имах само пет минути на разположение преди да го затворят (почивния ден). Заради безсънието, малкото време и моите (абсолютно никакви) знания по португалски си взех много странен на вкус хляб. На пръв поглед изглеждаше нормален, но имаше леко сладникъв вкус. Мислех, че има захар в него, но в последствие след дълго разглеждане моята испанска колежка ми каза, че е от соя. Няколко дни след това пак си взех такъв, защото не намерих друг и лека полека започна да ми харесва.

В един от дните когато работихме в колата, карайки без посока и цел видяхме табелка „Cabo da Roca“. Края на света или най-западната точка на стария континент. Представях си преди няколко века, как поколения от хора търсещи приключения се стояли на това място и са си представяли какво има отвъд голямата вода.

През работната седмица други интересни неща нямаше. Времето минаваше бързо и много скоро беше отново петък – време за прибиране в къщи. Моят полет беше чак вечерта, а моите колеги летяха на обяд. На мен ми остана малко време да пообиколя забележителностите. Пак нямах много голяма подготовка кое къде е и какво има за разглеждане, но за щастие имах карта и свободно време, пък и хотела ми беше близо до центъра. Затова оставих багажа в хотела и тръгнах.

Бях чувал, че Лисабон има проблеми с наркотиците, но такова нещо не си представях. В дванадесет часа на обяд, аз се разхождам с карта на забележителностите. Намирам се в центъра на един площад, който според картата е заобиколен от номерца (забележителности). Туристите се снимат наоколо, а полицаите обикалят на мотопеди. Суматоха в обедната почивка. Към мен се приближава човек, от който очаквам да ми даде флайерче или някоя реклама за ресторант, защото вече се чудя къде ще обядвам. Със същото спокойствие и увереност ми предлага: „-Марихуана, хашиш?“ – на двадесет метра от обикалящите полицаи дори ми показва стоката. В първия момент се стреснах, но после ми стана смешно. Е не си взех естествено.

Разходката продължи до брега, където аз очаквах да видя красива гледка, плаж, поне кораби. За сметка на това на брега на който се озовах имаше само няколко заблудени рибари, заблудени, защото през петнадесетте минути през които бях там нищо не уловиха. След това продължих разходка из центъра на града. Оказа се, че голяма част от центъра е на хълм, който е пронизан от малки тесни улички. Катеренето по този хълм се затрудняваше допълнително от високата температура за Октомври (над 25 градуса). За щастие имаше няколко малки парка. Бях загубил представа за времето и последните няколко стотин метра ги обходих на по-бърза скорост, за да стигна навреме до летището, имайки предвид ужасно натовареното движение в Лисабон.

Таксиметровият шофьор се оказа роднина на Шумахер и въпреки натовареното движение ме закара достатъчно бързо, като при това ме успокои, че не софийските таксиметрови шофьори са най-лудите.