Венеция, Верона и Лазурния бряг

Ден 1:

Най-накрая ще постна един блог в който пътуването не е свързано с работа въпреки, че динамиката и забързаноста му беше почти като командировка. Все пак целта беше пет града в три държави за седем дни. И така да се върнем там където спряхме. След полета Лисабон – Мюнхен официално бях в отпуска. Въпреки, че беше един часа след полунощ чувството, че беше петък вечер се допълваше от чувството, че съм в отпуска и действаше доста тонизиращо. Обиколих набързо туристическите бюра на летището, за да установя само, че всички от тях са затворени. По-това време все още незнаех къде да прекарам едната седмица почивка. През последните няколко месеци не бях прекарал много време в Улм, но въпреки това не ми се оставаше там. Много ми се искаше някое островче с палми, лазурно море и бял пясък. За съжаление от мечтата ми се изпълни само една трета, а именно – лазурното море, но затова пък има за какво да пиша.

Потеглих за Улм в дъждовно и мъгливо време с мисълта, че ще трябва да го издържа само още два дена.

Понеделник сутринта, въоръжени с ентусиазъм и добро настроение се качваме с Lady K. (пожелала да остане анонимна) в Lady М. (тя не е пожелавала анонимност, но ще го направя за да има мир между мойте любими Ladies).

Първа цел Венеция. М пори въздуха по А7 на юг към Алпите. По-това време на годината по високите места все още има сняг, но нас ни вали само дъжд. Преминаваме Австрия и навлизаме в Италия. Веднага след като минахме границата дъжда спря и слънцето се показа, явно и то още не е свикнало със свободните граници и очаква гранична проверка от австрийците. Магистралата от Верона до Венеция беше доста натоварена въпреки, че в Италия по принцип има ограничения по магистралите, те не се спазват особено много. Колите хвърчат с над 130 във всички платна и изпреварването от двете страни е нещо нормално. Докато свикна с южняшкото каране стигнахме до Венеция, дори я подминахме и трябваше да се върнем обратно. Венеция е остров, но нашият хотел беше на брега в близкото градче. Намирането на хотела беше голямо предизвикателство. Навигацията постоянно ни пращаше в задънена улица след едно кръгово. След като пробвахме всички възможности в съответното кръгово решихме, че трябва да потърсим друго решение на проблема. Спряхме и погледнахме къде се намира хотела на записаната в телефона ми дигитална карта. Решението се оказа успешно и скоро бяхме пред хотела, чието име незнаех, но и те не си бяха сложили табелка с името на хотела. За щастие хванахме дневната смяна, която за разлика от нощната смяна знаеше малко английски. Гладни и изморени се настаняваме в стаята и решаваме да ходим някъде да хапнем. По неизвестна за мен причина понеделник е почивен ден за всички заведения (междудругото и италианските пицарии в Улм не работят в понеделник). Сигурно си почиват след тежкия уикенд. Е не го обичам този Мърфи, ама е понеделник. Ние не се отказваме, продължаваме търсенето и намираме една пицария, в която ни сбъркаха поръчката, но хапнахме оригинални италиански пици. Доволни и щастливи се прибираме в хотела и очакваме с нетърпение следващия ден, когато ще разгледаме Венеция..

Ден2:

На сутринта бяхме много въодушевени, че ще видим един от най-известните острови в света. Закусихме набързо, защото хотела не предлагаше особено богата закуска и се приготвихме за потегляне. Хванахме си автобус от хотела до острова.

Автобусът мина по мост-магистрала, която свързва сушата с Венеция. Когато слязохме от него се озовахме на съвсем нормална гара. Морето не се виждаше никъде и човек нямаше чувството, че се намира на остров. Потърсихме информацията и се сдобихме с карта на забележителностите. Тук е момента да отбележа, че понеже екскурзията беше организирана в последния момент и не успяхме да се подготвим къде какви забележителности има, но въпреки това се справихме отлично и почти нищо не пропуснахме. В гореспоменатата карта имаше над 100 забележителности (90 от тях църкви), което в първия момент малко ни отчая, защото нямахме представа кои от тях си заслужават да се видят. В този момент единствената забележителност която знаех от Венеция беше мостът на въздишките и знаех, че има и един известен площад.

Завъртяхме картата по посока на движението (разчитане на карта – стил блондинка) и тръгнахме по поречието на големия канал, който разделя островът на две части. Преминахме по едно мостче, което свързва големия канал и за първи път пред нас се разкри красотата на Венеция. Лазурно синьото море което се слива с всички канали, които пронизват като мрежа островът. Лодките и движението по канала също е впечатляващо за туристите, които не са свикнали на такъв особен вид транспорт. Започнахме да обикаляме забележителностите. След като влязохме в няколко църкви установихме, че много си приличат, решихме да отделим повече внимание на мостовете и площадите. Уличките са много тесни и туристите трябва да спазват определени правила за движение, за да не се получават задръствания от хора. Трябва да вървят в колона, а не един до друг. След известно време свикнахме със сложното движение за пешеходци. Седнахме на един кей за да хапнем някой сандвич. Наоколо се движеха доста кораби и лодки. Малко след това лодка-такси спря до нас, човек в костюм слезе от нея и продължи по улицата. Веднага след това лодката отплава към друга спирка. Всичко това се разви толкова бързо, колкото сухоземните таксите спират по гарите. Продължихме обиколката. Междувременно се ориентирахме в забележителностите и решихме, че крайната ни цел ще е площад „Сан Марко” и Моста на Въздишките. Наистина е впечатляващо пред входа на къщата си да имаш паркирана лодка вместо кола. Да ходиш на работа с лодка, учениците да пътуват с училищен автобус-лодка. Да седиш във лодко-задръстване след работния ден. Но има и някои недостатъци. Предвижването става или с лодка или пеша, там няма коли, което прави едно преместване например доста сложно. Цялата влага от морето се просмуква в къщите които изглеждат в доста лошо състояние. Друг е въпроса, че къщите нямат двор и са долепени една за друга, което прави Венеция доста непривлекателна за хора страдащи от клаустрофобия. Равнището на водата се намира само на около метър под нивото на улиците. Предвид глобалното затопляне и покачването на нивото на океаните Венеция съвсем скоро ще е във вода. Но до тогава тя остава една забележителност, която човек си заслужава да посети. След като посетихме всички набелязани забележителности, решихме да пробваме другото култово преживяване – возене на гондола. Цената беше доста скъпа – 80€, но понеже бяхме в Италия решихме да се пазарим и я смъкнахме с 20€. Преживяването си заслужаваше. Минахме точно под моста на въздишките и покрай къщата на Казанова. Движихме се между къщите и паркираните частни лодки. Каналът беше тесен и по него се движеха още много гондоли. След това излязохме за малко в големия канал точно в момента когато слънцето залязваше зад хоризонта. Големия канал не е предназначен за гондоли. По него се движат моторни лодки, кораби и градския транспорт. На връщане към гарата използвахме градския транспорт. Преживяването е много впечатляващо. Превозното средство е препълнено както автобус от софийския транспорт в пиковите часове. Единствената разлика е, че се движи по вода. Има един лодкар, който отваря бариерата за да се качват пътниците. Той играе и ролята на информационно табло и се провиква на всяка спирка. Спирките не са само от едната страна на движението, а се редуват.

Изморени, но доволни от цял ден обикаляне хапнахме набързо в едно ресторантче до гарата и се прибрахме в хотела, защото на следващия ден ни очакваха Верона и Ница.

Ден 3:

На следващия ден потеглихме към Лазурния бряг. По път трябваше да минем през Верона и да я разгледаме. От Венеция до Верона минахме по познатата ни вече магистрала. На дневна светлина тя не изглеждаше толкова страшна или може би, защото нямаше толкова много движение.

Пристигнахме във Верона и успяхме да намерим един подземен паркинг където да оставим колата и започнахме обиколката.

Най-известната забележителност във Верона е къщата на Жулиета, като цяло Верона е известен като градът на Ромео и Жулиета. Преди обаче да намерим къщата открихме друг интересен туристически обект – Амфитеатър от римско време. Влязохме за да го разгледаме отвътре и се пренесохме в гладиаторската епоха, когато е бил използван за зрелищни гладиаторски битки. В момента се използва за театрални представления и съдейки по снимките, те са много впечатляващи. След това разгледахме центъра на града, който беше смесица от модерни сгради и стара архитектура. Сравнявайки улиците с тези на Венеция те изглеждаха широки като магистрали. Намерихме къщата на Жулиета където се виждаше балкона на който тя е седяла. Половината туристи във Верона се намираха в двора на къщата. Имаше толкова много хора на едно място, че беше трудно човек да се предвижва. Най-голямата атракция в къщата беше статуята на Жулиета, туристите чакаха на дълга опашка да се снимат с нея и да пипнат гърдата и, което според мен сигурно носи късмет. С това приключи нашата разходка във Верона и решихме, че е време да продължим нашия път към Ница.

Пристигнахме в Ница късно вечерта. Намерихме хотела, но най-голямото предизвикателство беше паркирането. Подземния гараж към хотела беше толкова тесен, че паркирането без навигатор беше почти невъзможно. Трудно е да се опише, колко тясно беше в действителност, но след десетки маневри успяхме да паркираме така, че огледалото от шофьорското място беше на около 3см от стената и трябваше да изпълзя от другата врата, за която имаше място колкото да изляза. На следващия ден ни очакваше разходка из Ница.

Ден 4:

Ница – Nice анг. (ще си позволя тази игра на думи, защото градът наистина е прекрасен, като изключим местата за паркиране). Първото нещо което видяхме веднага след като излязохме от хотела беше много голямо яхтено пристанище. Разхождайки се на границата между реалността и мечтите, човек придобива много интересно чувство. Много е вдъхновяващо. Крайбрежната ивица е много красиво подредена. Палмите и другата средиземноморска растителност допълнително придават чувството на лято, почивка и ваканция. Единствения проблем е, че плажът не е от пясък, а от едри камъни. По времето когато бяхме там водата беше студена и не можахме да пробваме как се лежи на камъните, но не може да се сравнява с бял, ситен пясък. Качихме се на хълма, който се издига над града. От там се разкриваше прекрасна гледка – яхтеното пристанище от едната страна, дългата и красива плажна ивица и архитектурата във френски стил от другата.

По някое време огладняхме и решихме да търсим нещо за ядене. Доверихме се на познатия ни MC. Храната ни беше позната, но изненадата беше, че тоалетната беше с код. Отне ни известно време да го открием, но успяхме. Вечерта се срещнахме с наши приятели, които ако четат това в момента да се чувстват поздравени.

Ден 5:

Кан – мястото на филмовия фестивал. Проблема със паркирането се компенсира от факта, че транспортът е много добре уреден и цената на билета е само 1 евро. Придвижването става малко бавно, но след около час-два пристигнахме в Кан. От пристанището му си хванахме кораб до близкия остров – Св. Маргарита. Острова беше доста малък. На него имаше стар форт. Природата му беше непокътната и понеже времето беше доста топло, човек имаше чувството, че е на самотен остров навътре в морето. Разхождайки се надлъж и на шир ние загубихме представа за времето, но идеята да нощуваме без подготовка на този остров не ни се стори добра, затова накрая трябваше малко да побягаме, за да си хванем последния кораб към сушата.

В Кан разгледахме и прочутата сграда на филмовия фестивал, която без червения килим не беше особено очарователна. Дори беше в ремонт.

Ден 6:

Монако – Лас Вегас в Европа. Последният ден от нашата екскурзия беше посветен на забележителния град-държава Монако. Пътят до там беше по кратък, но отново струваше едно евро. Парите придобиват в Монако друг смисъл. Или поне повечето богаташи, които посещават Монако имат друго отношение към парите. На нас като обикновени туристи ни беше доста трудно да разберем това, но за да усетим чувството влязохме в едно казино, което беше нещо като подгряващо на казино Монте Карло, защото се намираше точно до него. Вътре сравнително нормално изглеждащи хора във всякакви възрасти залагаха моята месечна заплата на разни автомати без особено много да се замислят. В два часа отвориха казино Монте Карло и ние успяхме само да надникнем в него, където вече не се играе на автомати а се играе на покер маси и най-вероятно с по-големи суми. Поразени ние продължихме нашата обиколка като обикновени туристи. Имахме късмета да усетим още повече от чара на града, защото имаше състезание по картинг и звука беше много подобен на истинско състезание от Формула 1.

С това приключвам този дълъг пътепис, който се посвещава на Lady K.

С благодарности за търпението, подкрепата и хубавите моменти изживени заедно.

Deja-vu de Lisboa

Здравейте приятели,

Отдавна не съм поствал нищо, но напоследък се загубих (буквално и преносно) по европейските пътища. Като цяло какво ми се случи през последните 2 месеца – бях си в България – почивка, релакс, море. Прекарах две вълнуващи седмици по английските магистрали, където работния ми ден се състоеше в девет часово седене в кола. Интересното беше, че си сменяхме местата в колата. Дотолкова бях свикнал с обратното движение, че като се с върнах в Германия на моменти се замислях дали съм от правилната страна и тръгвах да сядам от грешната. Бяхме интересна гледка - с четири лаптопа и четири антени на покрива, но все пак нямахме късмета да бъдем спрени от специалните части, защото обикаляме около грешното посолство. Ще посветя този пост, на един много хубав и любим град, който предизвиква в мен приятни носталгични спомени. Сещате ли се за чувството, когато нещо се е случило толкова отдавна все едно се е случило в някой друг живот, много е подобно на това при което човек има чувството, че е бил някъде, а всъщност е там за първи път (Пример: Deja-vu - промяна в матрицата). Е, моя случай е първият, аз наистина бях в Лисабон през 2004-та. Колкото и зле да се представихме на тогавашното европейско първенсто хубавият споменът за Лисабон остана.

Споменът се потвърди и още при самото кацане. Южните държави много ме привличат. Дори и самото време да не е прекрасно (когато кацнах, беше облачно и ръмеше) те създават в мен едно усещане за почивка и гостоприемност. Чувство което има човек когато е на море. Мнението за гостоприемството бързо се развали след като таксиметровия шофьор ме таксува двойно с оправданието, че било почивен ден. Както всеки понеделник всичко се развива като на сън. След като се нанесох в хотела отидох до близкия търговски център. Когато влязох в него имах само пет минути на разположение преди да го затворят (почивния ден). Заради безсънието, малкото време и моите (абсолютно никакви) знания по португалски си взех много странен на вкус хляб. На пръв поглед изглеждаше нормален, но имаше леко сладникъв вкус. Мислех, че има захар в него, но в последствие след дълго разглеждане моята испанска колежка ми каза, че е от соя. Няколко дни след това пак си взех такъв, защото не намерих друг и лека полека започна да ми харесва.

В един от дните когато работихме в колата, карайки без посока и цел видяхме табелка „Cabo da Roca“. Края на света или най-западната точка на стария континент. Представях си преди няколко века, как поколения от хора търсещи приключения се стояли на това място и са си представяли какво има отвъд голямата вода.

През работната седмица други интересни неща нямаше. Времето минаваше бързо и много скоро беше отново петък – време за прибиране в къщи. Моят полет беше чак вечерта, а моите колеги летяха на обяд. На мен ми остана малко време да пообиколя забележителностите. Пак нямах много голяма подготовка кое къде е и какво има за разглеждане, но за щастие имах карта и свободно време, пък и хотела ми беше близо до центъра. Затова оставих багажа в хотела и тръгнах.

Бях чувал, че Лисабон има проблеми с наркотиците, но такова нещо не си представях. В дванадесет часа на обяд, аз се разхождам с карта на забележителностите. Намирам се в центъра на един площад, който според картата е заобиколен от номерца (забележителности). Туристите се снимат наоколо, а полицаите обикалят на мотопеди. Суматоха в обедната почивка. Към мен се приближава човек, от който очаквам да ми даде флайерче или някоя реклама за ресторант, защото вече се чудя къде ще обядвам. Със същото спокойствие и увереност ми предлага: „-Марихуана, хашиш?“ – на двадесет метра от обикалящите полицаи дори ми показва стоката. В първия момент се стреснах, но после ми стана смешно. Е не си взех естествено.

Разходката продължи до брега, където аз очаквах да видя красива гледка, плаж, поне кораби. За сметка на това на брега на който се озовах имаше само няколко заблудени рибари, заблудени, защото през петнадесетте минути през които бях там нищо не уловиха. След това продължих разходка из центъра на града. Оказа се, че голяма част от центъра е на хълм, който е пронизан от малки тесни улички. Катеренето по този хълм се затрудняваше допълнително от високата температура за Октомври (над 25 градуса). За щастие имаше няколко малки парка. Бях загубил представа за времето и последните няколко стотин метра ги обходих на по-бърза скорост, за да стигна навреме до летището, имайки предвид ужасно натовареното движение в Лисабон.

Таксиметровият шофьор се оказа роднина на Шумахер и въпреки натовареното движение ме закара достатъчно бързо, като при това ме успокои, че не софийските таксиметрови шофьори са най-лудите.

Края на света

Площада с веселите търговци

Лисабонски трамвай

Най-вероятно съвета или съда.

Oh Champs Elysees

Тази седмица ще ви разкажа повече за Париж от гледната точка на турист с раница на гърба, с фотоапарат през рамо и карта в ръка. Защо този град е толкова магнетичен за туристите от цял свят, спряган като града на градовете и града на любовта! Как го видях аз и кои от многобройните му забележителности успях да разгледам за един ден.
Пътешествието започна от нашия офис, който се оказа, че се намира доста далеч от центъра и до него няма дори линия на метрото. Наложи се да си хвана автобус до най-близката спирка на метрото. Купих си билет за цялата мрежа, с който получих и карта на забележителностите. Не знам дали получих тази карта, защото приличах на турист и говорех английски или се дава винаги с билета, но предполагам второто. Тази карта се оказа много полезна и в нея имаше най-необходимата информация от която човек има нужда. Не исках да приличам толкова много на неориентиран турист, но започнах развълнувано да разглеждам картата и да си правя план, как да разгледам всички известни забележителности до края на деня.
Установих, че първата забележителност по пътя на метрото е Нотър Дам. Излязох от метрото и видях Париж в друга светлина. Беше много по различно от предградията, от които тръгнах. Сена се извиваше между сградите, а в далечината се виждаше Айфеловата кула. Погледнах слънцето, което по това време на деня сочеше на юг (тук е мястото да отбележа, че бях въоръжен с три GPS устройства, но се ориентирах по слънцето), погледнах и картата и тръгнах по посока на Нотър Дам, която все още беше скрита някъде зад сградите. Движейки се по брега на Сена се оказах точно зад гърба на известната катедрала. В началото се учудих откъде се взеха изведнъж толкова много туристи, но след това разбрах, че съм от грешната страна на Нотър Дам. Обиколих я и отпред и се отправих към следващата забележителност - Лувърът.

Тръгнах отново по продължението на реката. Докато пресичах един от многобройните мостове видях, че по средата на самия мост има стълби надолу. Видях, че хората слизат по тях и реших да ги последвам. Оказах се на част от сушата. В началото си мислех, че е полуостров и уверено тръгнах по него. Имаше доста туристи. По-късно ми хрумна формулата, че броят на туристите е правопропорционален на известността на туристическия обект. В крайна сметка тази суша се оказа остров и се наложи да се върна обратно. Казваше се „Île de la Cité” - най-старата част на Париж.



След около двадесет минути стоях в центъра на Лувърът. Бях обграден от величествената му архитектура, която те пренася в друго време, защото скрива с височината си останалата част от града. Пред главния вход на Луварът са издигнати множество стъклени пирамиди. Те заедно с намиращите се покрай тях фонтани спомагат за контраст между строга класическа архитектура и модерна футуристична атракция. Обиколих го от всички страни заради едно много красиво мостче само за пешеходци по което трябваше да мина.



Продължих към площада на Конкорд. Между него и Лувърът е разположен парк, в който реших малко да си почина и да потърся информация с какъв транспорт трябва да се прибера до хотела. След неуспешни опити да намеря нещо в интернет през мобилния телефон реших да се обадя в хотела. Сигурно е звучал странно въпросът „Как да се прибера до хотела?”, но все пак след няколко минути получих нужната информация, която трябваше да ми бъде продиктувана буква по буква, защото не можех да чета на френски. След известно време прекарано на една пейка или по скоро стол в парка реших да продължа с разходката. По това време слънцето беше в разгара си.




Следващата забележителност беще Площад Конкорд. В центъра му се издига величествено Обелиск от Египет, за която история има две теории – че е подарен на Наполеон и че е отркраднат от Наполеон за неговата любима Жозефина. Дори и „google” не ми помогна да разгадая историята на Обелиска, но при всички случаи за французите съществува само първата теория.



Champs Elysees свързва Площад Конкорд с триумфалната арка. Ако Айфеловата кула е сърцето на Париж, то Champs Elysees е душата му. За туристът да мине по тази световноизвестна алея е, като червения килим за холивудския артист. Тя вдъхновява модни дизайнери, художници, писатели и музиканти през последните два века. Седейки на една пейка, слушайки едноименната песен на Nofx и наблюдавайки хипнотизиращото движение се чувствах като Нео в сцената с мацката в червена рокля. Движението, хората, магазините, матрицата минава забързано покрай теб, но човек се чувства все едно не е в нея. Може би от там идва вдъхновителната сила на Champs Elysees. Преди да ме попитате дали не съм слънчасал в парка до Лувъра ще продължа виртуалната разходка.
Следващата спирка е сърцето на Париж – Айфеловата кула. Тя превлича туристи от целия свят. Гледката от нея е несравнима. Разкрива се целия град. Въпреки това цената на тази гледка е чакане на опашка от 2 до 3 часа, затова този път пропуснах качването, но ще изложа няколко снимки от предишното качване.

След това поседнах малко да се полюбувам малко на гледката от двореца който се намира срещу кулата.



Отдавна не се бях возил на метрото, затова се качих на него и се отправих към последните две цели планирани за днес. Първата от тях беше операта.



Обиколих я един път и продължих към последната забелижителност – катедралата Санкре Кьор. За нея съм споменавал и в предищния пост, но сега реших да я разгледам по обстойно. Този път се искачих на хълма Монмартр от друга страна – където беше спирката на метрото. Атмосферата пред катедралата беше отново забележителна, имаше концерт на музикант, който изпълняваше „ever green” пърчета. Събралата се тълпа го слушаше с интерес и се радваше на гледката от хълма.



Все още незнаех как точно ще се прибера в хотела реших, че достатъчно съм разгледал за един ден и се отправих към спирката. Тръгнах да се спускам надолу по-хълма последван от тъмни облаци, които за много кратко време се събраха над хълма и задуха силен вятър. Аз ускорих крачка доколкото можех, защото все пак трябваше да внимавам да не се загубя в този непознат квартал. След няколко секунди започнаха да капят първите едри капки. Туристите по тесните улички се забързаха да намерят подслон от дъжда. В тази част на града беше наистина трудно да намери човек къде да се скрие. Разрасна се много силна буря, дъждът валеше из ведро. Противно на всички закони на младия скаут да не се крие човек под дървета в такава буря, нямах друга възможност и заедно с няколко други туристи се скрихме под високи дървета с широки листа. Въпреки това след известно време листата започнаха да изнемогват под силните и обилни дъждовни капки. Освен това водата започна да се спуска като река надолу по склона. Това беше финала, на слънчевия и изпълнен с впечатления ден, който ми напомни, че колкото и добре човек да планува нещата, някои неща не могат да се предвидят и могат да засенчат слънчевия ден.
Малко мокър, но щастлив се прибрах успешно в хотела след смяна на метрото с автобус.

Страната на обетованата земя

Тази седмица ще споделя впечатленията ми от посещението на свещената земя, която играе голяма роля в човешката история. Мястото, където са се зародили три от религиите по земята и където и до ден-днешен се води война между изтока и запада. Тук е толкова различно и имам толкова много впечатления, но ще се опитам да се вместя в нормално за четене количество текст.

Полетът ми до Тел Авив беше с прекачване в Истанбул. Аз за първи път напусках пределите на Европа и затова бях много развълнуван да видя нещо по-различно от стария континент. Летях с турските авиолинии, които за моя изненада предлагаха за ядене цяло меню за разлика от много други авиокомпании, които предлагат бисквитка или курабийка. От Истанбул не можах да видя много, защото не бях до прозореца, но първите впечатления бяха - хубаво слънчево време и средиземноморска растителност. Аз си бях взел по навик стандартния багаж (пуловер, яке, дънки), който си вземах за европейските държави. В този момент разбрах, че няма да мога да си използвам половината от дрехите. Още на терминала в Истанбул започнаха завишените мерки за сигурност. Напоследък бях отвикнал от въпроси от рода на: „Къде отивате?”, „Защо”, „За колко време”, „По каква причина”...и т. н. Нещо нормално за Израел. Също така е нормално пазачите да се разхождат с автомати и да проверяват багажа на пътуващите във всички ЖП-гари и автогари. Да не говорим на какви проверки е подложен туристът, ако иска да види Йерусалим, а заедно с него и една малка армия с пълно бойно снаражение. Последното не можах да го видя, защото не ми остана време да ида до Йерусалим, затова все още не съм официално Хаджия. Престоят ми беше в Тел Авив. Видях и околностите, както и стария град Jaffa, име познато на феновете на Старгейт, моят любим сериал. Също така видях и първия Старгейт, който обаче не е кръгъл, а правоъгълен и е служил за портал между морето и сушата.

Хотелът в Тел Авив разкриваше невероятна гледка над целия град и плажната ивица. Като включим и басейнът на покрива му, може да преглътнем недостатъка, че скоростта на интернета беше от времето на аналоговите линии и модемите, които така звучно се свързваха след часове наред зает сигнал.

Тел Авив е на източния бряг на Средиземно море и е много по-спокоен от Йерусалим (войниците с автомати се срещат по-рядко). Плажната ивица е пълна с хотели, заведения и барове. Има и алея за крос, по която по мое впечатление хората бягат денонощно. Аз ходих да бягам сутрин по плажа, което беше много приятно изживяване и хубаво начало на работния ден. Края на работния ден завършвах с плуване в морето на залез слънце. Понеже е по-близо до екватора, тук слънцето залязва по-бързо. Предимството на източния бряг е, че човек може да гледа залеза над хоризонта всеки ден, докато при западния бряг може да наблюдава само изгрева и то рядко, понеже по това време на деня малко хора са на плажа. Единственото изключение е Juli Morning. Тук е по скоро вървежна версията Juli evening.

Като горд притежател на Мазда установих, че тук 90 процента от колите са японски или корейски. И понеже евреите са мъдър народ, се зарадвах, че със сигурност не съм сбъркал в избора си. Нашата кола под наем беше Kia и то автоматична. Мисля, че тук автоматиката преобладава. Май не си падат много по добрата стара класика и ръчните скорости. Не знам как беше настроена, но оборотомера почти влизаше в червената зона преди да превключи предавката. Друго интересно нещо беше, че колата си имаше и код, за да се запали. Нещо доста досадно особено, когато човек влиза в напечената от слънцето кола и иска веднага да отвори прозорците, но първо трябва да въведе шестцифрен код, за да включи на контакт.

Израел е една много интересна държава. Единствената демократична държава в района. Това обяснява нуждата от такава силна армия. И жените и мъжете ходят в казармата за по 2 години. Израел е смесица от изтока и запада и по тази причина много ми прилича на България. Има подобна кухня. Една сутрин в хотела закусвах шопска салата (е не се казваше така) и много се зарадвах. В заведенията предлагаха като специалитет (Bulgarian cheese). Видях и едно заведение, което се казваше ”Баба Яга”. Хората са също така много разнообразни. Може би, защото е курортен град има всякакви: руснаци, американци, араби, азиатци. Друго нещо, което ми направи впечатление е, че руският език е по-разпространен от английския, въпреки че и с двата езика човек може да се оправи. Понеже аз имам тениски на кирилица, веднъж ми се случи продавачката в магазина да ми говори на руски. Малко си надцених знанията по руски и се доразбрахме на английски.

Петък в Израел е почивен ден, както съботата при нас. Очакваше ни прибиране към Германия. Въпреки че полета ни беше в 15:30, се постарахме още към 12 да сме на летището, защото от многобройните мерки за сигурност не знаехме колко време ще ни е необходимо, за да стигнем до самолета. Тъй като имахме специално разрешително и препоръка от израелска фирма (така да се каже уж бяхме VIP), ни проверяваха по-малко (само 8 пъти) и ни задаваха по-малко въпроси. На връщане имах щастието и в двата полета да седя до прозореца и да видя красотата на Истанбул. Преди това прелетяхме над остров Крит. Пейзажът през повечето време беше много пустинен, не се забелязваха почти никакви зелени площи. Всичко беше жълто и кафяво. След като кацнахме дори и милитаризирана държава като Турция ми се стори много демократична, защото не видях нито един автомат. Истанбул е разположен между два континента и също така е красива смесица от вода и суша. Сградите са разположени по крайбрежни ивици, а морето е пълно с кораби. Веднага след като излетяхме, започнах да следя гледката отдолу, за да разбера кога ще влезем в България. От височина 10000 м е много трудно да се определи коя планинска верига е, а градовете изглеждат много малки. В началото се движихме по крайбрежието на Черно море и някъде при Бургас свихме на изток. След известно време се намирахме над една планинска верига, която според мен трябваше да бъде Стара Планина, но понеже много бързо стигнахме до нея, не бях много сигурен. Малко след това минахме над градче (от тази височина всички изглеждат така), което беше сгушено между хълмовете. В първия момент си помислих, че е Троян, но после зърнах нещо, което не може да се сбърка. Скали, каквито има само около Велико Търново. Разпознах скалите покрай Арбанаси, както и скалите между Търново и Леденик, където се извива Янтра. След това видях и Дунав (единственото нещо което не може да се сбърка) на около 80 км на север. Това наистина беше Търново. Чувствах се като у дома си, беше много хубаво. Върнах се в детството, когато сме ходили за риба по Янтра и когато тези скали изглеждаха толкова големи. Това беше много впечатляващо, да прелетиш над родното място, да си така близо (само на 10000 м) и така далеч.

Когато тръгнах от Израел беше 30 градуса, пристигнах в Щутгарт в облачно време и температурата беше 15 градуса.

Всички пътища водят към Рим

Тази седмица ще споделя с вас впечатленията ми от посещението на вечния град.
Пътуването започна практически в неделя вечерта. След около 2-3 часа сън ставам и започвам да си дооправям остатъка от багажа. Срещата с колегите ми е в 3.30am, след което трябва да се отправим към летището в Мюнхен. За съжаление единият колега е възпрепятстван да дойде навреме за срещата. В следствие на което тръгваме за летището с 45 минутно закъснение. За щастие по това време на нощта магистралите са празни и още един път – благодарение на липсата на ограничения по тях пристигаме в Мюнхен само за един час. По-добре да не споменавам колко показваше стрелката на километража и на разхода на гориво, за да не ядосвам природозащитниците. Все още сънени се качваме на самолета, доволни че успяхме да стигнем навреме. Междувременно успях да си взема от летището италианско-немски речник, като мислех, че има в него и фрази, но се оказаха само думи и не беше много от полза.
Кацаме на летище Да Винчи. Противно на очакванията времето е облачно и дъждовно. Първото впечатление от слънчева Италия беше проливен дъжд, който ни посрещна на изхода на летището.
Пристигаме в офиса, който представлява апартамент в жилищен квартал, в който блоковете бяха жълти. И така започна работната седмица. Както обикновено понеделник е най-тежкият ден от седмицата, защото след съвсем малко сън и дълго пътуване трябва да се издържи пълен работен ден. Междувременно се преместихме да работим в офиса на местния мобилен оператор, но към седем вечерта вече заспивахме (някои от нас дори буквално) по работните места. Решихме да отидем да хапнем нещо набързо и да се прибираме да спим. Също както във Франция думата набързо няма такова значение, когато става дума за заведения, но за сметка на това яденето е много вкусно. Не случайно италианската кухня е световно известна. Спагетите имат невероятен сос а пицата е супер крехка и основата й е от съвсем тънко тесто. Другото интересно е, че различните добавки (гъби, шунка, яйца) не са равномерно разпределени както обикновено, ами са събрани в различните части на пицата. Аз се насладих на спагети Карбонара, които изместиха Болонезе от лидерската позиция, за любими спагети.
Вторник беше в Италия почивен ден, но не и за нас. Работният ден мина в нашия офис, защото местният мобилен оператор беше затворен. За вечеря тръгнахме с колата към центъра, за да намерим някой отворен ресторант. Тогава за първи път видях Рим през нощта. Величието на Колизеума и на всички други следи от великата Римска Империя. Човек мислено може да се пренесе във времето на гладиаторите, когато Рим е бил центъра на древния свят. Ако някой град може така да те пренесе във времето, то това е вечния град Рим. Отнесени така във времето, неусетно се отнесохме и в пространството и се загубихме. Може всички пътища да водят до Рим, но пътищата в него на никъде не водят. Като включим и това, че няма почти никакви табели за ориентация ни очакваше един час лутане из римските улици. По ирония на съдбата (или по закона на Мърфи) по цял ден работим с навигационни системи и GPS устройства, но след края на работния ден не разполагахме дори и със старомодна карта на града. Обикаляхме и чакахме да видим някоя позната забележителност или следвахме някоя табела с надпис център и след известно време табелите изчезваха. След един час „разглеждане” на крайните квартали успяхме да се доберем до центъра. Вече беше станало доста късно да търсим тепърва паркинг (нещо почти невъзможно в центъра) и се задоволихме с Mcdonald’s близо до хотела.
Движението в Италия е както във всяка южна държава – правилата са само за основа и не се спазват толкова много. За моя голяма изненада немските ми колеги много бързо свикнаха с хаотичното движение и южните правила по улицата. Дори след като се завърнахме в Германия аз трябваше да карам, защото единствен не бях карал в Италия и не си бях развалил стила на каране. Въпреки че на мен все пак южняшкия стил на каране ми е в кръвта, както и другите неща в Италия. Затова тя много ми пасна. Въпреки хаотичното на пръв поглед движение, това с което се отличава то от подреденото северно движение е, че всички участници на движението се съобразяват един с друг и по тази причина стават сравнително малко катастрофи. В Германия всеки участник на движението си спазва правилата и не се съобразява с другите участници. Ако някой обърка правилата и става катастрофа.
В петък след топлата и интересна работна седмица стана време да се връщаме обратно към Улм. Италия много ми напомни за България, затова ми беше много приятно там и бих отишъл отново за да разгледам по-подробно центъра на Рим и да направя снимки.
На връщане към Германия бях много удивен от гледката, която се разкри по време на излитането на самолета. Веднага след като се отлепи от пистата той се издигна над крайбрежието на фона на залязващото слънце. Това беше най-хубавата гледка която бях виждал от самолет. След това направи завой на север и в продължение на минути се движеше по бреговата линия. Кристалното ясно синьо небе, слънцето което огряваше гребените на вълните и безкрайно дългата плажна ивица. Беше наистина красиво.
След около час кацнахме в Мюнхен. В този момент се сетих за филма „Гладиатора”, в който бяха необходими седмици да се измине това разстояние през трудно проходимите Алпи.
От Мюнхен до Улм имах честта да карам (момент за реклама) чисто нова S класа, която би било немислимо да се кара по тесните римски улички. С това ще завърша този мой пътепис.
Ciao!

Швейцария и Страсбург

Пътуването тази седмица беше в съседните държави: Швейцария и Франция. Понеделник следобед тръгнахме от Улм и се отправихме на юг по А7. В Германия магистралите са номерирани така, че четните номера са в посока изток-запад, а нечетните север-юг. След около 3 часа пристигнахме в хотела. Разстоянието не е голямо, но на границата между Германия и Австрия има един участък от магистралата, който се строи както нашата магистрала Хемус. Строежа се предава от баща на син и така поколения наред.

Първите два дни в Швейцария бяха заети главно с работа. Вечер се релаксираше в басейна и сауната към хотела.

В сряда тръгнахме към следващото работно място, столицата на Европа – Страсбург, Франция. По път решихме да понаучим нещо за една от швейцарските забележителности – сиренето. Отбихме се в една местност където се прави известна марка швейцарско сирене. Там беше представена неговата история и пътя му на производство. Тайната комбинация на съставките му се предава от поколение на поколение, по-строго пазена от рецептата на кока-кола. Интересното беше, че съставките бяха изброени и една от тях беше "Салвия", която до колкото знам е опият. За финал си поръчахме за обяд ястия със сирене. Аз си поръчах фондю, което е разтопено на огън и се яде с хляб. Незнам дали споменах, че швейцарския немски има толкова общо с немския, колкото може би фламандския. В резултат на което, моето фондю беше с ракия и не беше никак вкусно, а следващите няколко часа, които карах до Страсбург доста забавни.

Пътят до Страсбург минаваше през Цюрих, където стояхме 2 часа в задръстване и получих на другия ден мускулна треска на левия крак от натискане на съединителя (в този момент виждах предимството на автоматичните скорости). Като заговорихме за скорости, колата ни имаше 6 скорости, но извън Германия беше трудно да се кара на 6-та, заради ограниченията на магистралата. Незнам дали има смисъл да се правят коли с 6 скорости за пазара където има ограничения по магистралите.

Към 9 часа вечерта пристигнахме в Страсбурт. Имахме вградена навигационна система, която имаше за цел да НЕ ни закара до дестинацията и даваше постоянно грешни напътствия от рода на: ”Моля обърнете!”, когато се намирахме на магистралата. При такава навигация разбирам, защо се случва хората да карат в насрещното.

Страсбург е на границата между Германия и Франция. В града се усеща влиянието и на двете държави. На рецепцията говорят немски, което е рядко срещано явление във Франция. Подземния гараж за сметка на това е във френски стил. Разстоянието между колата и стената беше не повече от 15см, като отзад беше само 3см, за да можем да затворим вратата. Това е може би причината французите да си падат по малки коли. Все пак Франция е една от най-големите европейски държави по площ, за това незнам защо пестят от гаражи, може би за да имат повече за лозя.

Четвъртък вечерта ми се отдаде възможност да разгледам по-обстойно града, започвайки с Европейския парламент, който беше близко до хотела, както и другите забележителности в центъра. Много ме зарадва, че първият надпис на парламента е на български (ти решаваш). Градът много ми хареса, в определени отношения дори повече от Париж. Малък, спретнат, чист (това е от немското влияние) и жив град. Хората не са стресирани, не бързат за никъде, въпреки че това впечатление може да е, защото беше почивен ден. Направи ми впечатление, че французите нямат дума за добро утро или съответно е същата дума като за добър ден. Може би това показва, че не стават рано и не бързат много. Пример за това беше случка, която ни се случи на първия ден, веднага след като пристигнахме. Изгладнели, веднага след като пристигнахме отидохме в близкото заведение да хапнем набързо. Французите сигурно нямат и дума за набързо. След около 20 минути чакане симпатична сервитьорка дойде при нас и ни помоли да се преместим на друга маса, на която ни оставя да чакаме още 10 минути, след което ние си тръгнахме. Несрaвнимо с обслужването в Англия. Успяхме да обходим всички забележителности за около 2 часа, при това пеша. За Париж са необходими може би 2 седмици с кола, не само защото са повече ами и защото са много разпръснати.

В момента тъкмо пристигаме в Улм. Следващата седмица ме очаква отново обърканото движение в Англия.

До скоро.

Гледка в Швейцария.

Ето това е много сирене (забележка в България на това му казваме кашкавал, но тука всичко е сирене).

Първият щъркел, който видях тази година се разхождаше пред Европарламента. Ще ми върви на политика тази година :).

Но беше модерен, ловеше жаби с лодка.

Your choice.

Една от сградите на Европарламента, мисля че е централната.

Трамвай в Страсбург.

Малката Франция, това е една от думите които научих (petit - малък).

Катедралата им е същата като Мюнстера в Улм.

Ето това е гениaлно, трамвая се движи по поляната. И тревичката е съвсем свежа, все едно всеки ден я поливат. Забравих да спомена, че трамваите не са с цифри ами с букви (A, B, C ...)

Франкфурт, американския град в Германия

Престоя ми във Франкфурт беше само 3 дни, от които 40 часа бяха заети с работа, затова впечатленията ми няма да бъдат толкова детайлно описани. Ще акцентирам повече върху общата ми представа за града. Разказът ще бъде придружен с повече снимки от сегашното и минали посещения.
Франкфурт е градa на банките, градът на парите и градът на забързаните хора в луксозни костюми. Типично за този град са небостъргачите, които не могат да се видят в друг немски град.
Летището във Франкфурт е най-голямото в Германия и третото по големина в Европа. Паркинга на това летище е също пропорционален на него, 9 етажа и безкрайно много входове (да не ти се случи да забравиш къде си паркирал, е и това ни се случи). На това летище трябваше да посрещнем и изпратим наш колега, заедно с търсенето на колата - прекарахме известно време на него.
Хотела ни беше в градчето Бинген на около 80 км от Франкфурт, защото по това време в града имаше отново някакъв панаир и всички хотели бяха заети. Градчето Бинген е на река Рейн и нашия хотел се намираше на остров в реката.



Гледка към Рейн.

За щастие повечето от времето прекарвахме в колата обикаляйки из Франкфурт.


В далечината се виждат небостъргачите. За съжаление времето беше дъждовно за това ще сложа няколко снимки от едно друго мое посещение на града.



Централата на Deutsche Bank.



Още небостъргачи. Най-вероятно също централи на някоя банка, но незнам на коя.



Това е централата на DZ Bank.



Това е централната гара. В повечето немски градове срещу нея започва главната улица с различни забележителности. В Франкфурт срещу гарата започва улица по която има само магазини и клубове за възрастни. Това сигурно също е в американски стил :)

Ляво, ляво, ляво ...

Думи, които всеки европейски шофьор трябва да си повтаря по пътищата на Великобритания. Но за това малко по-късно. Сега да видим първо как се стигна до там да си повтарям мислено тези думи на всяко кръстовище.

Пътешествието започна още в събота, когато отидох на гости на една добра приятелка в Щутгарт. Набързо опаковах багажа, между другото куфарът ми вече изобщо не се прибира, само се отваря, сменя се съдържанието и отново се затваря, готов за път. Пристигнах в местната столица в събота следобед. Дотам пътувах с влак. Интересното в събота беше, че играхме мини-голф (голяма глупост е) и ядохме най-хубавия сладолед в Щутгарт (поне така всички казваха). На мен ми се стори съвсем нормален, но аз не съм такъв познавач на сладолед, затова приех , че сигурно е истина.

В неделя бяхме на поход в местност, която се намира на около 40км от Щутгарт. Теренът беше много разнообразен. Имаше водопади, поляни, стръмни скали. Походът представляваше кръг от около 10км, който трябваше да се измине за около 3-4 часа. Ние не си давахме много зор, радвахме се на гледката, на природата и лека-полека напредвахме. От време на време спирахме, хапвахме сандвичи и правехме снимки. Финалната фаза на похода беше изоставен замък. Докато го разглеждахме, незабелязано небето започна да се изпълва с облаци и едри капки дъжд започнаха да капят наоколо. Ние се скрихме в замъка, където имаше и други изненадани от бурята хора. Заваля силен дъжд. Почакахме малко с надеждата да е само облак и да отмине бързо. След известно време намаля малко и решихме да използваме възможноста да се доберем до колата, която беше на около 30 минути път от нас, но пътят до там беше неизвестен, защото беше останала последната част от кръга. Избрахме път, който според нас беше в сравнително правилна посока и хукнахме да бягаме. Аз не си бях взел якето и бях с единствения чифт обувки, с които на другия ден трябваше да летя за Англия. След около 10 минути стигнахме до кръстопът, избрахме един от 2-та пътя, които водеха в правилната посока и продължихме да бързаме. Най-накрая стигнахме местноста от която бяхме тръгнали. Намерихме колата, качихме се в нея и тръгнахме за Щутгарт.

На другия ден летях за Heathrow, най-голямото летище в Европа и 3-тото по големина в света. Не успях да придобия представа колко е голямо, но поради факта, че кацнахме на 5-ти Терминал, а в София си имаме скромните 2 реших да повярвам на Wikipedia.

Първия шокиращ факт в Кралство Великобритания е естествено движението от другата страна. Човек бързо трябва да се ориентира на къде да гледа като пресича улицата, а най добре да гледа и в двете посоки за по сигурно. Взехме си автобус и потеглихме към градчето Reading, което се намира на около 80км от Лондон. Интересното в автобуса беше, че имаше безжичен интернет. На пръв поглед реших, че колкото и големи традиционалисти да са британците, все пак не изостават с модерните технологии, но по-късно установих, че традиционализмът преобладава. Например беше много интересно, че в повечето мивки кранчетата за топла и студена вода са отделни. С цел да си напълниш мивката с хладка вода сигурно. Това на мен ми се стори доста нехигиенично, затова си правех сауна на ръцете, като се миех редувах горещото и студеното кранче. Друг пример: прибирам се след първия работен ден в хотелската стая с надеждата, че ще си използвам интернета, който се доплаща отделно. Изваждам латопа от раницата и с ужас установявам, че всички контакти са друг стандарт. Слизам отчаян в рецепцията:

-"Добър вечер, господине, какво можем да направим за Вас“ – каза мило и любезно жената

-"Добър вечер, имате ли адаптери за контактите към нормалните..." – чудя се и аз как да го обясня.

-"Към европейските ли?“

-"Да към европейските, благодаря Ви много!" – европейски? Хм, по география и вие уж бяхте в Европа, си се чудя на ум, но съм щастлив, че имам вече адаптер.

На другия ден слязох за закуска и ме посрещна любезен англичанин и ме попита нещо. Като се има предвид, че все още не се бях разсънил достатъчно, а той говореше с много силен местен акцент рещих, че ме пита коя стая съм. Казах в коя стая съм, но той продължи учтиво да ме пита нещо. Напрегнах се да разбера какво ми казва. Оказа се, че ме пита какво меню искам. Избрах аз нещо с надеждата, че няма да има повече въпроси. Бях много изненадан, когато получих за закуска нещо, което при нас се яде по сборовете: пържоли, наденици, боб, яйца – традиционната английска закуска.

Англичаните са пословични с тяхната любезност. Клиентът е носен на ръце, за разлика от много други държави, където може дори да бъде наруган. Характерно беше, че клиентът е посрещнат още от входната врата. Бива настаняван и след това често е питан, дали всичко е наред и дали има нужда от нещо. Например веднъж на закуска гледах какъв избор от плодови млека имат. Един мъж от персонала реши, че търся нещо и дойде при мен да ме пита какво точно търся. Аз не търсех нищо конкретно, но си измислих един вид плодово мляко. Той веднага каза, че ще провери в склада дали имат такова и след малко ми го донесе. Останах много възхитен.

Друго интересно предизвикателство беше паричната им система. В обръщение имаха и нови и стари монети, монети от Уелс, монети от Шотландия. Поне аз само така успях да си обесня различните видове монети, които ми връщаха като ресто. Другия проблем на монетите беше това, че стойноста им беше изписана обикновенно само с думи и то със съвсем малък шрифт. Това правеше невъзможно плащането с монети в по-тъмно заведение.

Интересно нещо във Великобритания е движението от другата страна на пътя. Аз лично не виждам никакъв смисъл в това и според мен е доста объркващо за континенталните европейци. За тренировка направих няколко кръгчета пред офиса за да свикна малко да се движа от лявата страна. Голям шок са и кръговите движения, които се въртят по посока на часовниковата стрелка. Така и не успях да разбера, дали дясностоящият или лявостоящият е с предимство при отсъствието на друга маркировка, но за щастие не се стигна до такива ситуации. Друго неудобство в английската система е, че скоростите трябва да се сменят с лявата ръка, също както и обслужването на мигача.

В крайна сметка Великобритания е една доста интересна страна, различаваща се от останалите европейски държави, която си заслужава да се посети.

Характерните за Англия автобуси.

И таксита.

Гарата в Рединг.

Мола пред хотела.

Е поне знаците са надписани :)